РЕПОРТАЖЪТ

  Петер Колбергер се събуди с нясно чувство за тревога. Беше тъмно, но в пансионо се долавяше странно раздвижване. От коридоро се чуваха забързани глухи стъпки, светеха прозорци и техните отражения се очертаваха по стените на стаята като изкривени и насечени от стени ромбове.

  Първата му мисъл беше да погледне часовника си. Електронният циферблат рисуваше цифрите четири и тридесет и две. Той натисна бутона на нощната лампа и се ослуша. Да, нещо се беше случило. Вятърът продължаваше да блъска в прозорците с пълна сила, но към неговия вой вече се примесваха удряне на врати и гласове.

  Петер се надигна, отвори вратата и се показа навън така, както беше по пижама. По коридора бързаше един мъж, който той бе видял вечерта и който явно бе един от пансионерите на фрау Амалия.

  - Станало ли е нещо?

  Мъжът се обърна. Той държеше в ръката си пътна чанта.

  - Наводнение! – каза той кратко.

  Петер примигна, беше още сънен. Но думата „наводнение” удари като чук по съзнанието му.

  - Наводнение? Къде?

  - По цялото крайбрежие! – отговори мъжът и тръгна по стълбите надолу. След няколко крачки се обърна и добави. – Скъсали са се дигите по цялото крайбрежие на Айдерщед!

  „Но за Хузум значи няма опасност! – беше първата мисъл на Петер. – Градът е нависоко!”

  А втората му мисъл беше:

  „Шанс! Това емоят шанс! Аз ще изпреваря всички други репортери!”

  Той се обърна, влезе в стаята си и започна трескаво да се облича. Натисна копчето на радиото и докато нахлузваше ризата и плискаше набързо очите си, слушаше забавната чузика, която Хамбург предаваше. Трябваше да има някакво съобщение, не можеше да отминат катастрофата без да обелят дума!

  По едно време музиката заглъхна и на нейния фон дикторът даде точно време. После каза:

  - Едно съобщение! В предишната емисия ви информирахме, че по западното крайбрежие на Шлезвиг-Холщайн поради силния вятър и прилива на места има пробиви на дигите и е наводнен известен район. Намесата на властите, подпомогнати от бундесвера, ограничава размерите на злополуката. Взети са всички необходими мерки.

  И забавната музика продължи.

  „Значи нещата са на зле! – помисли Петер. – Знаем какво означава „наводнен е известен район” и „взети са мерки”!”

  За жертви дикторът нищо не спомена и това също беше много симптоматично. Следователно жертви имаше и властите или не знаеха колко са, или не искаха да кажат.

  Петер нахвърли вещите си в пътната чанта, грабна фотоапарата и излезе.

  Навън беше още нощ, дълбока и студена зимна нощ, огласяна от виенето на вятъра. Къде щеше да намери кола и кой би се решил сега, в това време да го откара до засегнатите райони?

  Но градът не спеше и зад многото осветени прозорци сновяха силуети. Естествено беше – доста от жителите на Хузум имаха роднини в наводненото крайбрежие. Тук-там профучаваше самотна кола и фаровете й потъваха в тъмните улици.

  Петер забърза по булеварда към гарата. Като мина обаче покрай бензиностанцията, той реши, че тук все пак би имал шанс да спре някоя кола, затова спря и зачака. Късметът му наистина работеше. Две коли отминаха, без да обърнат внимание на отчаяните му жестове, но третата – един „опел” – забави и спря. Шофьорът, намусен и сънлив, спусна стъклото и погледна навън.

  - Много ви моля! – рече бързо Петер. – имам роднини в Остерхевер, а знаете нали… Ако това не ви затруднява!

  - Влизайте! – отвори вратата шофьорът. – Майка ми и брат ми са в Ординг! Сети се, че и вие сте от… нда-а.

  Той не каза „пострадалите” просто от суеверие.

  Петер се напъха на задната седалка, като сложи грижливо „Канон-а” до себе си. Онзи може би не забеляза фотоапарата, иначе щеше да се усъмни.

  - Сериозно ли е? – попита Петер. – Как мислите?

  - Ха! – сви вежди шофьорът. – Можеш ли да разбереш нещо от радиото? Мен ме събиди съседът. В два и половина предали тревога по цялото западно крайбрежие. А в три вече запяха под сурдинка! Това било, онова било, да не сме се тревожели!  А виждате ли?

  И той кимна с глава към шосето. Там се точеха светлини – една след друга. Бяха бегълци от наводнените села, които идваха да търсат подслон в Хузум. Колите влизаха в града, изпръскани догоре с кал, и надуваха клаксоните, като се задминаваха. Обратно, към равнината се заточи колона бойни амфибии. „Опелът” се нареди зад последната от тях.

  - Каква е бъркотия... – измърмори шофьорът. – Кой знае какво е нататък!

  И се оказа прав. Колите ставаха все повече, а шосето не беше особено широко. На едно място бе спряла повредена кола и бе задръстила движението. Трима мъже я избутваха встрани.

  Военната колона ловко си проправяше път, а зад опела се наредиха и други коли. Сега вятърът биеше отстрани. Мокрият асфалт блестеше под острата светлина на десетките фарове. Чистачките на предното стъкло ритмично се поклащаха и като с ръце обърсваха ситните кални пръски.

  - Кои са вашите в Ординг? – запита мъжът по едно време, като се взираше напред в червените стопове на амфибиите.

  - Ханзеновите – излъга светкавично Петер. За такива случаи той си имаше готов отговор. – Знаете ли ги? Баща ми се помина, братя имам...

  Шофьорът поклати глава.

  - Да видим докъде е стигнало... – рече той. – Дано да мога да ви оставя на разклона!

  Петер нямаше представа къде е този разклон, но реши че все ще се оправи някак.

  Пътят все повече се задръстваше. Сега вече встрани от асфалта вървяха бегълци, които носеха, мъкнеха или бутаха на колички онова, което бяха успяли да съберат набързо. В светлината на фаровете те представляваха призрачна, зловеща процесия, която изскачаше и потъваше в тъмнината. Във всяко тяхно движение имаше паника и отчаяние. Стремителното наводнение бе извадило през нощта хората от домовете им и ги бе подгонило през калта и студа към неизвестността.

  По-нататък пътят окончателно се задръсти. Един товарен камион , пълен с покъщина, се бе преобърнал в канавката. Друг камион се опитваше да го изтегли, но буксуваше в кишата от сняг и кал и създаваше допълнителна бъркотия. Колите стояха и надуваха клаксоните. Чуваха се викове и ругатни. Жени пищяха пронизително. В сумрака притичваха неясни силуети и всичко това – воят на вятъра, тъмнината и непрекъснатият многогласен крясък – създаваше впечатление за нереалност, за сцена, която човек вижда в кошмарен сън.

  Колоната амфибии излезе от шосето и потегли направо през разораните ниви. Напред вече не можеше да се пътува. Шофьорът спусна стъклото и подаде глава навън.

  - Къде е водата? – извика той на някого в тъмнината.

  Един от мъжете около буксуващия камион се обърна.

  - Къде се пъхаш? Цялата равнина е заляна, глупако! Войската е блокирала пътя!

  - Войската е блокирала пътя! – повтори шофьорът, като погледна Петер тревожно. – Та това значи...

  Беше ясно какво значи. Трябваше или да обърнат и веднага да се върнат, или да чакат тука като в капан, докато прииждащата вода ги издави.

  - Аз слизам! – заяви Петер. – Ще видя докъде мога да се добера! Благодаря много!

  Той отвори вратата и излезе, помъкнал в ръка чантата и „Канон-а”. Опелът даде заден ход и започна да завива, а Петер закрачи по калния банкет на пътя. Зад гърба му, на изток, се появи светла сива ивица на хоризонта. Идваше утрото на 4 януари 1976 г.

                                                            (краят следва)