Ето ме и мен. . . :: ГОЛЕМИТЕ КАТАСТРОФИ

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

16.03.2010 02:00 - ГОЛЕМИТЕ КАТАСТРОФИ - HUSUM, 1976

Автор: gothic Категория: Музика

Прочетен: 467 Коментари: 0 Гласове:

(продължение)

* * * Управлението на дигите наистина беше вдигнало тревога. Вятърът, вместо да се укроти и да спре, се усилваше. над западното крайбрежие на Шлезвиг-Холщайн бушуваше исстински ураган. Там, в управлението, си разбираха от работата и истинското положение им беше ясно. И знаеха действителното състояние на дигите – не онези приказки, които се говореха в ландтага и се пишеха по вестниците за успокоение на населението. Още два-три часа – съоръженията нямаше да издържат повече. Ако приливната вълна се окаже висока – това означава катастрофа! Но машината за вдигане на тревога се оказа твърде бюрократична. Полицай-президентът на Шлезвиг-Холщайн не смееше да даде нареждане за евакуация – поемаше прекалена отговорност, тъй като управлението на дигите не казваше още нищо сигерно. може би опасността бе преувеличена, кой би могъл да знае! Генерал-лейтенант Кундрат, командир на бундесвера в провинцията, също не искаше да поеме отговорност, преди да има нареждане. Наистина, той на своя глава постави три дивизиона в състояние на повишена бойна готовност и съобщи в щаба да го държат в течение на събитията, но повече от това не желаеше да предприеме. Така че в девет и половина, когато Хайндел разговаряше с комисариата в Хузум, нещата още не бяха напълно ясни и нямаше постоянно дежурство по дигите. В десет и половина до управлението започнаха да достигат все по тревожни сведения. Дигиге поддаваха на различни места – от Хузум до Мелдорф на юг. Забелязаните пукнатини се увеличаваха. А морето беше побесняло, ревът на вълните се чуваше на километри навътре в сушата и се сливаше с оглушителния вой на вятъра. Ако бурята не стихнеше, нещастието щеше да бъде сигурно. Тя не стихна. В единадесет часа през нощта генерал Кундрат все пак реши да действува. Той изпрати дивизионите в участъците Ординг, Вестерхевер и Юлвесбюл със задачи да помогнат при укрепването на застрашените места и при евентуална евакуация на селата. Първата заъдача бе практически неизпълнима, защото големите бетонни блокове за укрепванеможеха да бъдат вдигнати от подготвените плацове само с хеликоптери. Но хеликоптерите не рискуваха да излетят – би било безумие при такъв вятър. Затова войниците пренасяха с камионите само стоманени закрития, железни мрежи и торби с баластра. И следяха в светлините на прожекторите все по-застрашителното увеличаване на пукнатините. Окала един часа през нощта вятърът започна да губи от силата си. Хеликоптерите все още не можеха да излетят, но няколко бойни самолета минаха над дигите и хвърлиха осветителни ракети. В тяхната призрачна, мъртвешка светлина вълните придобиваха невероятен тъмнокафяв оттенък – той идваше от вдигнатия придънен пясък. В управлението по дигите изслушаха метеорологичната сводка и отмениха евакуирането на селата. Морето като че се смиряваше, дигите бяха издържали и този път. През следващите седмици щяха да се вземат мерки, да, сега непременно щяха да се вземат мерки... Тъкмо това смиряване обаче беше подлостта, която морето извърши. То само приспа тревогата, за да прибере по-сигурно жертвите си. И изчака момента. В два часа без петнадесет минути вятърът зарева отново с неподозирана сила. Той подгони към дигите триметрови вълни, увенчани с пяна и заредени с тежък пясък. дигите затрептяха в конвулсии. В два часа започна приливът. Морето се надигна и към неговия грохот се примеси един страшен нисък звук. Това бе викът на смъртта – този зловещ нисък звук, който проникваше във всичко и във всеки. Идваше апокалипсисът, разплатата за годините на безотговорност и слепота. Първа се скъса дигата край Вестерхевен, в участъка на Якоб Хайндел. Трите пукнатини се разтвориха изведнъж и стотината метра дига между тях започнаха бавно да се отместват. Беше невероятно, невъзможно, но ставаше. В следващата минута тези сто метра изчезнаха, прехвърлени от една черна стева от вода. Тя се втурна напред, понесла огромни камъни, късове бетон и желязо. По пътя й нямаше никакви пречки. Исполинската стихия се носеше със страшна бързина. Встрани тя прояждаше още здравите стени на дигите, подготвяше сриването им и на други места, а напред, в непрогледната нощ потопяваше обработените поля и градини и се устремяваше към селата. Войниците побягнаха. Те скачаха в движение в камионите и н съзнанието на всеки един от тях се блъскаше единствено ужасът. Сляпата стихия беше зад тях, около тях и всеки миг им отрязваше все повече пътя. Онези в камионите, успели да потеглят с пълна скорост от място, се спасиха. Другите бяха застигнати, разхвърляни като дребни играчки по асфалтовото шосе и погълнати от високата вълна. В Ординг зави сирена. Нейният пресеклив, насечен от уплаха глас се опитваше да надвие рева на вятъра и да извести на будни и заспали, че идва смъртта.

(продължението следва)

Нагоре