О, аз си спомням... спомням си...
Ти бе опряла гръб о нямата тополка,
забита във вечерното небе
като антена на копнеж и болка.

И затова над плахия й връх,
където ветровете вият лудо,
природата бе притаила дъх
в очакване на своeто първо чудо.

Тогаз посегнах... И нощта прозвънна,
нощта прекрасна музика роди,
небето във очите ти потъна
и аз докоснах с устни две звезди.