Поздравявам с този разказ всички тези, които все още си спомнят, че са били деца...


Босата команда

  Откъм уличката се чу леко подсвирване. Савата се смъкна от чардака в двора, надникна в долната одая и кимна на братчето си.
  - Диньо! Хайде!
  Излязоха. До ъгъла вече ги чакаха Коста и Асен. Коста бе метнал през рамо зелена кутия за пеперуди, а Асен носеше закачена на колана си манерка.
  Савата се изправи пред дружината, която се нареди. С кривната фуражка, с една пращова през гърба, с комат хляб, който се подаваше от единия джоб  на панталоните, а от другия - увиснало на синджир ножче, той изгледа наредените строго, като пълководец.
  - Чакай! Един липсва - каза той, подсвирна и извика:
  - Арап!...
  Веднага зад ниския дувар се зачу лай. Едно черно рошаво куче се преметна до нозете им и заскача.
  - Сега, ходом марш, право в къпинака над големия дрян! - изкомандва Савата. - Узрели са вече. Ей такива на, като лешници.
  И босоногата дружина защапа из прашните улички. Горещ ден лежеше над Божурово. Градчето спеше в трепетния въздух. Из уличките нямаше хора. Само под черницата, в пазара, кафеджията поливаше за хлад. Сините скали отсреща бяха като стъкло.
  След час дружината бе вече опоскала къпините и слезе при извора на аязмото. С изцапани бузи и устни, натежали от яденето, те налягаха под стария орех.
  Долу се разстилаше широкото поле. В единия ме край, през върбалака се белееше зданието на станцията. Едно малко пушече се появи нататък, порасна и се удължи. А след минута се чу проточеният вой на машината.
  - Влакът! - извика Коста. - Заминава!
  Момчетата се вдигнаха на лакти и жадно впериха очи нататък. Като голяма черна гъсеница влакът пълзеше из равнината.
  - Отива към морето! - продума Асен. - Ваньо и Катето пътуват с него... Отиват с техните. Ще се къпят, ще събират миди и охлюви... И лодка щели да имат... - И въздъхна.
  - А пък вчера Слави замина за дядовата си воденица - обади се Диньо. - Баща му го заведе с талигата. Там имало бостан и кратуни...
  - Само ние останахме - добави Коста с въздишка. - Печем се долу като гущери.
  - Бате Сава, ти виждал ли си морето? - обади се Асен.
  Савата не отговори. Той сърдито дялкаше един клон. Изведнъж спря, запрати кола и отвърна:
  - Не съм го виждал, ама ще го видя!... Пък вие какво сте заохкали?... Отиват кой дето може. Тяхна работа. Ние нашата да гледаме. Че утре дружината ни се разваля. Чак до училище няма да сме заедно! Мене ме пращат да шетам в читалището на чичо Марин, Коста ще учи занаят при бръснаря, а пък Асен - вестници на гарата ще продава. Диньо и Арап ще стоят вкъщи. Тъй ли е?
  - Тъй е, бате Сава! - отговори дружината нажалена. Тъй е, ама ме гледате като пребити. Кой ни е крив! Който иска всеки ден разни работи - топки, шоколадени лотарии, балончета, който иска всяка неделя кино - да си печели сам. И да не въздиша. Разбрахте ли?
  Дружината виновно наведе очи.
  - Пък който иска, може и друто - продължи Савата.
  - Всичко може, стига човек да иска. Ама - махна с ръка той - защо ли си хабя думите. Не ви бива за нищо, пискуни такива!... Колко съм мислил аз, ама не ви бива и нищо няма да излезе... А пък да поискате само - и балкан, и море, че и София може да видите. И цяло лято да прекарате чудесно. Ама няма да ви кажа! Яд ме е на вас и туй за туй!...
  - Пък ти кажи, бате Сава - обади се страхливо Асен, - щом думаш, че е лесно, защо да не стане?
  - Ахаа! Видиш ли го ти него! Лесното търси! Ами ако не е лесно? Ако е мъчно? Там ви няма! Юнаци, а? Няма да ви кажа! Не ща!
  - Молим ти се, бате Сава, кажи! Хайде, кажи! . викнаха всички. - И да не е лесно - нищо... Хайде, кажи!
  - Нейсе! Толкоз, като искате ще ви кажа, ала още сега да обещаете, че първо, никому дума няма да казвате и, второ, че всичко, каквото сега решим, най-точно ще го изпълняваме. И който излъже - човек да не е!...
  - Обещаваме, обещаваме! - извика дружината.
  - Ха тогава още от сега да почнем! Я извадете всичко от джобовете си - тук, на земята!
  В един миг джобовете се обърнаха наопаки. Коста извади три лева, една пищялка и три картинки от шоколад. Асен изтърси осем различни копчета, едно камъче и два лева. Диньо измъкна едно стъклено топче, един счупен ключ бучка захар. Последен Савата сложи десет лева, едно календарче и един развален часовник. Само Арап не можа да даде нищо.
  - Сега - каза главатарят - слушайте! От днеска нататък всеки от нас ще знае, че колкото пари има у себе си, половината не са негови. Или – че ги няма. Ей тъй на, няма ги. Дайте сега кутията за пеперуди.

  Той взе част от събраните пари, пусна ги вътре и каза:

  - Але-хоп! Окус-фокус! Ела, баже, на помощ! Сега са девет лева – догодина деветдесет!

  Дружината гледаше зяпнала.

  - Кутията ще я залепим. Отгоре ще пробием дупка и оттам ще пускаме вътре. Имаме година време и до лятото ще видите, момчета, какво ще направим и бате ви Сава ще ви води. Приемате ли?

  - Приемаме, приемаме, бате Сава! Урра! – викнаха всички със светнали очи.

  - Браво, дружина! – тупна шапка в земята Савата. – Тъй ви искам! Хайде сега да се връщаме, че слънцето засяда.

  Лятото си отиде. Почна училище. Дружината отново се събра, сега още по-неразделна. В междучасията и вън от училище те навсякъде ходеха заедно, все нещо шушукаха, гласяха, съвещаваха се. В града ги бяха нарекли „боса команда”, а пък другарите им се присмиваха, че все кроят нещо, а пък нищо не излиза. През лятото тримата бяха поспечелили нещо. И един ден Савата взе тенекиената кутия, поведе мълчешката приятелите и се упътиха към техния зимник: Бонка и Анчето, сестричката на Асен, се разскачаха подире им.

  - Яа! Какво има там бе, Сава! Дай да видим!

  - Смок! – троснато отвърна Сават. – Хванахме го отзарана, та сега ще го оставим в избата – да спи до пролет!

   - Олеле! – писнаха момичетата. – Смок! Смок!

  Приятелите хитро се усмихнаха и влязоха в избата. Оставиха кутията в най-тъмния ъгъл между две бъчви и излязоха.

  Дойде гроздобер. Смъкнаха се от Загоре кираджии с тежки кораби, берачи и берачки. Замириса на шира и тикви. Разпуснаха децата за седмица. Дружината се услови заедно със загорците берачи и пет дни от зори до здрачходеха из лозята да пълнят кораби. После настъпи зима. Дойде Нова година и четворицата юнаци с Арап заедно ходехадружно да суровакат. И всяка събота следобед се събираха в избата при „смока”, шушукаха, бъркаха в джобовете си и излизаха ухилени. „Смокът” всяка седмица ставаше по-тежък.

  Наближаваше краят на учебната година. Тъкмо срещу божуровския летен панаир Савата свика дружината.

  - Момчета! На вас лъжа, мене истина – свърши се вече! Днес ще пуснем „смока”.

  - Урра! Бате Сава! – викнаха всички.

  - Сега хайде на аязмото! – рече Савата, метна кутията и тръгна начело на дружината.

  Стигнаха до язовира, насядаха, сбраха глава до глава. Очичките им блестяха. Савата отвори с ножчето си зеления капак на кутията и изсипа всичко на земята. Цял куп петолевки и дребни левове се издигна пред тях.

  - Ихии! – хлъцна сваян Диньо. – Мамичко, колко пари!...

  Отделиха едрите пари от дребните и заброиха. Когато стигнаха до последния лев, Савата изведнъж скочи, прескунди се два пъти, удари шапка в земята и извика:

  - Казвах ли ви аз бре, лалаугери! Казвах ли ви, че ще станат от девет на деветдесет!... На, бройте и гледайте: деветдесет и два лева – и два пробити отгоре!... „Боса команда”, а? За нищо не я бива, а? За нишо ли? Сега всички ще видят... Да живеете, мамчета, да живеем всички!

  Дружината полудя от радост. Диньо надуваше пищялката, Коста шибаше с един клон земята, Асен удряше тенекиената кутия, а Арап се въртеше като калайджия и се късаше от лай.

  Най-после се умориха, млъкнаха и гледаха ухилено. Тогава се обади Коста:

  - Е, ами сега, какво ще ги правим тия пари?...

  - Нека бате Сава каже – обадиха се другите. – Той знае.

  - Те, парите, си имат място – важно каза Савата. – Утре ще видим тая работа. Пък вие довечера, като се приберете, всеки да каже на техните, че тая година през ваканцията ще отиде на летовище. Толкоз. Със свои пари ще отиде. И че аз ще ви водя. Грижа за вас да нямат. Само хляба, дето и сега го ядете, да ви дават. Друго нищо. Пък ако не вярват – да попитат класния. Той знае. Аз съм му казал. И той ще бъде там. Мене не вярват, той барем няма да лъже...

  - Ама истина ли, бате Сава? Истина ли? – викнаха тримата. – Леле, мамо! Цяло лято заедно и вън от къщи! Ами с какво ще заминем, бате Сава? С влака ли?...

  Трайте. Ще видите с какво. Утре след черква ще ви търся на панаира. А сега кръгом марш – вкъщи!

                                                                                                       (следва продължение)