ПЪРВОЛАЧЕТО БОРКО

За Борко може да се напише роман в две части. Първата част – за дневните му подвизи, втората част – за нощните му сънища. Или роман в двайсет и четири глави, за да се проследи всеки час от денонощието на това забележително момче. сетне от този роман може да се направи кино. Всичко може, но се съмнявам дали романът и киното ще покажат истинския Борьо. А за кученцето Мечо ще се намери ли място в романа и на филмовата лента? И колко място? И защо да ги делим, когато те се неразделни?
- Мечо, къде е Борко? – викат момчетата, щом зърнат умната му муцунка. Или:
- Тичай, Мечо, и му кажи да побърза...
И Мечо хуква с изплезен език, намира Борко и го довежда. Никой не може да си помисли за момчето, без да си помисли за кученцето. И обратно – да си помисли за Мечо, без да си помисли за Борко.
Името си Мечо кученцето получи още като пале.
- Вижте го какво е рунтаво – като мече! – рече бащата на Борко.
Братчетата и сестричетата му палуват, хапят се, а то дебелачето лежи, мига – изучава света. Бащата на Борко му се радваше, но и съжаляваше, че не е като другите палета.
Мечо не знаеше, че го съжаляват. то си беше кученце с бели, остри зъбки, които лъсваха, щом някоя муха бръмваше покрай носа му.
- Бръмм! – бръмваше мухата.
- Хряс-прас! – хряскаха острите му зъбки.
Когато се нареждаха в края на полянката да тичат, Мечо първи припкаше. Игличките на тревата боцкаха нежните му лапички, но той тичаше пред всички. И не спираше за поздравления или да си поеме дъх, а се връщаше обратно да посрещне палетата.
После пак лягаше на припека и мигаше. така веднъж зърна една шумоляща книжка. Скокна и я затисна с лапичките си. Вятърът напираше, обръщаше картинките, а Мечо гледаше и не можеше да се нагледа.
- Какви странни знаци, ам! – чудеше се.
Едно петле скокна на черницата и затананика:
- Кукуригууу!
Котката преде на двора,
а Мечо чете.
Борьо, Борьо!
Борко веднага се показа на прозореца с намазана с масло филия, видя своя скъп приятел излегнат на тревата и се закани на присмехулното петле. Пчеличките долетяха да видят чудото. Мечо мръдна с уши. Пчеличките отлетяха, а той пак продължи да си чете.
До обяд разчете буквите.
На другия ден започна отначало.
До неделята разчете седем реда.
Как?
До агънцето седеше буквата А. До клекналото зайче – буквичката З. Пред разперените криле на орела – буквичката О. И засрича: през ред, през два. Беше слисан от прочетеното. Палетата скачаха край него, а той четеше. щом свърши да чете, вмъкна се при книжките на Борко. Където нямаше картинки, обръщаше набързо с лапички, близваше с език и гълташе страниците без да се задавя. Сетне, като подскачаше, коремчето му шумолеше. Но имаше ли картинки, кученцето оглеждаше книжката от всички страни и сричаше.
А видеше ли първолачета навън, тичаше да им се радва. Първолачетата не го разбираха и се плашеха. Мечо – по петите им. Докато не пуснеха букварчетата. Сетне смаяни го гледаха като чете и не вярваха. Но Мечо четеше, забил лапички в тревата, и после с възбуден лай преразказваше на Борко.
През нощта срещу петнайсети септември кученцето не мигна.
Бо-бо-бо, Борьо! – призова своя приятел за първия училищен ден.
Борко отвори сънени очи и за малко не се разсърди, щом видя слънцето на хълма. Ами ако е закъснял? Ако учителката е повела първолаците към класната стая?
Каква паника настана. На всичкото отгоре панталонът не влизаше в дясното краче. Ама че работа! Както да застанеше, изплъзваше се като живо същество. На два пъти се тръшка от леглото на пода, пъшка с рояк думи, докато от легнало положение можа да напъха дясното краче при лявото краче и още по-лошо се заплете.
Все пак-успя.
Облече бялата си ризка и като ракета излетя на двора.
- На баба първолачето! – посрещна го старата майка.
- Нямам време, бабобързамба! – изрече сто думи в секунда Борко.
- Рано е, чедо...
- Вардаабързамба...! – рече Борьо, но баба му го не го разбра.
И първолачето се завтече, последвано от своя приятел Мечо.
- Борко, Борисе, Бориславе, Борчо – имаш време, Бърборо! – викна подир него добрата жена, която бе приготвила за тържественото утро каймак, масълце и препечени филийки.
В училищния двор, разбира се, нямаше нито едно дете.
Кученцето Мечо виновно размахваше опашка.
Но кученцето не е часовниче, нали?
Нито пък е петле.
Борко не се разсърди. Той знаеше какъв приятел е Мечо. И колко е умен; че може да чете и зърне ли орел в небето, надава своето гръмогласно „О”, първата буква на орела, която бе видял на времето в рисуваната книжка.
Едвам дочакаха училищния звънец.
Борко потъна в училищната сграда, а Мечо го чакаше през цялото време навън.
Всеки ден така.
На другата сутрин отново зовеше своя приятел:
- Бо-бо-бо, Борьо!
И другите сутрини: Бо-бо-бо, Борко!
Докато Борьо не покажеше своята русамуса главица на прозореца: Бо-бо-бо!
Докато Борко не разтъркаше сънени очи: Бо-бо-бо!
Докато Борьо не му викнеше:
- Чух бе, Мечо, Не виждаш ли?
И първолачето Борко хукваше като хала към училището, следван по петите от най-верния си приятел.
Така мина есента и дойде зимата.
Сняг да завали край морето е цяло чудо, а тук валя цяла неделя. къщите се загубиха между заснежените хълмове.
Веднъж Борко излезе от училище и отдалече се развика:
- Мечо, Мечо! Аз вече не съм оня Борко. Виж! Бързодачетем! – избърбори наведнъж Борко.
Извади буквара и пред очите му засрича: Ма-ма, Ме-чо, Бо-рьо.
- Бо-бо-бо! – приветства го възторжено приятелят му и щом отминаха училищната ограда, метнаха се на полянката с буквара. Вятърът разлистваше шарената книжка, а Борко сричаше, направляван от своя скъп приятел.
По някое време, омаяни от прочетеното, двамата приятели запяваха, както пеят вдъхновени приятели. на два гласа. Ето песничката, както съм я запомнил:
Горо ле, горо зелена,
небе ле, небе безкрайно –
вижте ни, вижте в тревата,
с шарена книжка в краката.
Уличката към училището бе затрупана и на първолаците им дадоха три дни ваканция. Борко не знам колко се зарадва, но Мечо едвам дочакваше да съмне и започваше да зове своя приятел: Бо-бо-бо, Борьо!
Дъщерите на Борковата учителка, като слушаха веселите им гласове, поискаха да играят заедно и проправиха пъртина до дома на Борко.
- Чувате ли как звъни? – ахна по-голямата сестричка.
- От снежинките е! – каза Борко
Дърветата в градината светеха и звъняха. От дъха на децата звъннаха и снежинките. Но точно тогава кучешкият лай на Мечо разпръсна звъна на снежинките и той се разби като стъклена чаша.
- Мечо – викна бащата на Борко, - не те ли е срам да плашиш малките момичета?
Мечо не бе виждал хора, откакто заваля снегът. Завъртя опашка и хукна към децата.
- Палавник! закачка! – съдеше го бащата. – Ще те накажа, разбойнико! Я виж, гостенчета са ни дошли.
Момиченцето се наведе да го погали. Но подир милувката Мечо съвсем се забрави. И в снега се преметна. Такава кучешка радост. И Борко, и гостенчетата разбраха, че е заради тях. сетне пак търча в снега, бесня и с влажната си муцунка изведнъж се нахвърли да целува зачервената бузка на момиченцето.
Мечо, Мечо, може ли така грубо да се целува едно нежно и мъничко дете? Бузката веднага се наду и посиня.
- Това се казва мечешка целувка! – рече помирително бащата. – Мярка няма нежността на Мечо.
На Мечо удари плесница и затвори вратата под носа му. Първолачето Борко през това време се разтича за памук, за олио, с което намаза синината на бузката. А Мечо се появи на прозореца и задраска с нокти по стъклото, без да отлепи очи от момиченцето – молеше за прошка и пак ги викаше навън.

Хей че изненада:))))))))
Направо си измоли прошката,че не си открих песничка за мен:)))))))))))))

Е как....нали ти пуснах линк? :(((

Вях сигурна,че се бъркаш,но проверих:)Не си ми пускал линк,но дори и да беше,тя,изненадата пак си остава:)