Ледено мълчание бе обгърнало града. В дъното на уличката, далеч в мъглата се появи кубе, закръглено и сиво като замръзнало слънце.
  Редки снежни парцали още падаха бавно и равномерно и кацаха върху все още тънкия слой сняг, който покриваше плочите. Съвсем непринудено Елен се хвана за ръката на Ласнер, подпря се на него от страх да не се подхлъзне, а и от порив на щастие.Той вървеше с равномерна крачка, с прихлупена над очите мека шапка, с два фотоапарата, увиснали на врата му, и тя почувства движението на бедрото му до нейното тяло. Дали той отгатваше дълбокото удоволствие, което та изпитваше? Не срещнаха никого, вървяха сред приглушена тишина, под небе, легнало сякаш направо върху белите покриви. Нито единият, нито другият говореше и така беше добре, мислеше си Елен, съзнаваща сладостта на този миг, разнежена на усилието на Ласнер да върви в крак с нея.
  Стигнаха до брега на Канале Гранде, с лице към познатия декор, обезличен от сивотата, но една сивота, чиято плътност на моменти се смекчаваше и тогава в по-различните петна се разкриваха като някакво бегло видение фасадите на дворците, техните колони върху синия фон на галериите. С апарат високо до брадата си, Ласнер очакваше да улови вълшебния миг, мига, в който тези променливи светлини щяха да създадат един образ, който никога вече нямаше да се повтори.

                                                                             Еманюел Роблес
                                                                             Из "Зимна Венеция"