Колелата тракаха ритмично, вагоните се полюшваха. Антонио избърса ръцете си с един омаслен парцал и хвана дръжката на спирачките. Добре беше да намали малко скоростта. Откак стана машинист, той бе изминавал много пъти този участък от пътя и знаеше, че трябва да намали малко скоростта, защото спускането беше дълго и имаше и по-стръмни места.

  Антонио потегли към себе си дръжката и в първия момент даже не разбра какво става и затова не можа да се учуди. Просто дръжката се раздвижи по-леко. Чу се скърцането на спирачките, но локомотивът намали скоростта си съвсем малко.

  Това го изненада, но не му остана време да се уплаши. Той не помисли нищо лошо, а дръпна отново дръжката. Резултатът беше същият. Като че за един миг спирачката се включи по-здраво, но бясната бързина на локомотива преодоля съпротивлението и тя пак се отпусна.

  Педро гледаше навън и не забеляза нищо.

  Сега вече Антонио се уплаши. Див, панически страх заля съзнанието му. Спирачкине не бяха в изправност, а влакът се носеше по нанадолнището и скоростта му постоянно се увеличаваше.

  Той се вкопчи с две ръце в дръжката и започна да я дърпа. Отпусна се с цялото си тяло надолу – като че тежестта му можеше да помогне с нещо! Не, спирачката вече не задържаше влака.

  - Какво има? – рече Педро, като се обърна.

  Антонио изкрещя нещо неразбираемо, остави дръжката и хвана синджира на парната свирка. Острият тревожен звук се разнесе над главите им. Два дълги сигнала, после още два! Това беше знак за спирачите по вагоните да затегнат спирачките. Трябваше да направят нещо, трябваше да действуват, проклетите дяволи!

  Но кои бяха спирачите? Антонио познаваше само двама от тях. Другите бяха случайни селяни – от пътниците, които Валдивио беше посочил. На тях им беше обяснено какво да правят в случай на нужда. Но дали разбираха сега опасността, дали въобще можеха да навият с лостовете спирачките на вагоните – това никой не можеше да каже! А цялата надежда беше в тях!

  Страхът се смени с ужас. Той парализира мисълта, заслепи очите. Антонио се хвърляше като див звяр из кабината, натискаше лостовете един след друг, пусна парата. Педро се сви в ъгъла и закри лицето си с лопатата.

  Влакът, обвит в облак пара и дим, летеше по нанадолнището и пищеше пронизително. Скоростта му се увеличаваше с всеки миг и тракането на колелата се превръщаше в неспирен грохот. От вагоните започнаха да се чуват викове, после – писъци. Някъде пронизително изскърцаха спирачки, но скоростта почти не намаля. Опитът на спирачите да спрат влака се оказа напълно безуспешен. А и не можеше да разчита на успех, защото при такава скорост всичко зависеше главно от спирачната система на локомотива.

  Антонио разбра – спасение нямаше. След дългото нанадолнище идваше завоят, от който се спускаха стръмните сипеи. Влакът щеше да полети по тях и вече нищо не можеше да се направи.

  Ужасът преля в тъпо примирение. Наоколо светът се бе слял в едно размазано сиво петно и само от ъгъла го гледаха втренчаните очи на Педро.

  - Скачай! – изхриптя Антонио. – Ска-чай...

  Той се опита да отвори вратичката на кабината, но тя бе заяла от друсането и разтърсването. Не успя. Грабна лоста за пещта, който се търкаляше в краката му, и удари бравата. Вратата поддаде и той я ритна.

  Във влака ставаше нещо невъобразимо. Мъжете, които се бяха накачили по покривите на вагоните или висяха по площадките, сега скачаха или падаха от двете страни. Крясъците им потъваха във воя на локомотива и в грохота на колелата. Телата им се премятаха по насипа като парцалени кукли, застиваха в неестествени пози и изведнъж издребняваха, оставаха някъде назад и много далеч.

  Педро направи няколко несигурни крачки, залови се за дръжката на вратата и закрещя от страх.

  - Скачай, идиот! – изрева Антонио.

  Онзи се държеше като удавник за дръжката. На черното му, насечено от струи пот се открояваха само едни огромни, облещени очи. Ужасът го бе сковал напълно.

  Антонио не мислеше вече за себе си. Той знаеше – свършено е. Бе несправедливо да загине така, но никой не можеше да стори нищо – такава беше съдбата му. Поне да помогнеше на Педро!

  Той се прекръсти, засили се и удари с рамото си гърба на Педро. Огнярят изкрещя, но не можа да се удържи. Изхвръкна навън и започна да се премята по наклона.

  А Антонио се строполи на пода на кабината. Това стана в момента, когато вратичката на пещта с трясък се отвори и оттам лъхна горещината на ада...

                                                                       (краят следва)