* * *

  Ако трябва да бъдем точни, машинистът Антонио Санчес не беше истински машинист. Той беше служил дълго време като огняр по линията Мансанильо - Колима - Гуадалахара и от дългото гледане беше понаучил нещичко. Когато машинистът на влак 204 бе убит при една престрелка край Кокиматлан, Антонио успя да докара сам влака до Колима, което беше геройство. Естествено беше Антонио да замести убития и той го стори с пълното съзнание, че има право на това.
  Вярно бе, че Антонио можеше да управлява локомотив и го вършеше доста умело. но той не знаеше нищо повече, а и не можеше да научи - беше война, машинисти не достигаха, нямаше кой да му покаже тънкостите, които винаги съществуват в една машина, например доколко може да се допусне да бъде износена една спирачна система...
  това, че капитан Валдивио Перес извика точно Антонио, беше случайност. Може би му имаше повече доверие, тъй като другият машинист на гарата Колима минаваше, общо ввзето, за страхлив и винаги нещо се мотаеше, нещо човъркаше около локомотива си и се опитваше да изклинчи при по-опасните пътувания. И сега сигурно би намерил някаква причина, за да отложи отиването до Гуадалахара. Затова - Антонио!
  Когато Антонио се яви при капитана, видът му беше сравнително бодър. Той беше дремал на топло в кабината на локомотива, докато огнярят беше поддържал пещта. Още от Мансанильо тендерът беше пълен с въглища и в това отношение Антонио нямаше никакви грижи. Единствената трудност според него щеше да бъде да прекара влака под носа на бандите от разбитите батальони на Хуерта, ако въобще срещнеха някоя от тях. Но и в тази работа Антонио разчиташе на опитността си и на бързината на локомотива.
  Разговорът с капитана беше съвсем кратък - трябваше локомотивът да вдигне пара и да тръгнат. Пред него нямаше да има друг локомотив - това капитанът реши окончателно, още повече че по телеграфа не идваха съобщения за бандити.
  Антонио отдаде чест, обърна се и излезе. После взе един ветроупорен фенер, който му се числеше от имуществото като машинист, запали го и крияйки лицето си от острия вятър, мина и огледа осите и колелата на вагоните - така, както правеше убитият машинист, от когото се беше учил. Вървеше ниско приведен и добросъвестно почукваше с чукчето. Звуците, които кънтяха в студената нощ, бяха ясни, като стъклени. Всичко беше наред. Той събуди с по някое подритване спирачите, които бяха определени от капитана, и отново им обясни какво и кога трябва да правят.
  Всичко това му отне около час. В същото време огнярят зареди тенедера с вода и започна яко да хвърля въглища в пещта.
  Приготовленията не останаха незебелязани. Пътниците се размърдаха, заприказваха, някои слязоха да се разходят около влака. Антонио не беше виждал толкова натъпкани вагони. Хора имаше по площадките, по стъпалата, даже по-пъргавите момчета се бяха накачили по покривите. Щяха да замръзнат по пътя, но за това Антонио вече не можеше да бере грижа. В края на краищата то си беше тяхна работа, а и сутринта времето навярно щеше да се постопли.
  И пак не можаха да потеглят веднага. Капитанът нареди да изчакат. Идваше някаква част, която трябваше да бъде откарана до Гуадалахара.
  Беше една полурота, която пристигна чак на разсъмване. С много викове и олелия войниците разблъскваха пътниците и се наместваха по площадките и стъпалата. Сега вече влакът наистина беше претоварен и в душата на Антонио за първи път се прокрадна съмнение - щеше ли да издържи старичкият локомотив, който беше отслужил доста години по линиите на Западната железница? Трябваше да издържи! Малко повече пара, малко повече от засилването по нанадолнищата...
  И все пак колебанието се сви в гърдите на Антонио като оловна топка. Колкото и да се мъчеше да го погони, не успяваше. Даже и в залисията около тръгването на влака то подължаваше да си стои там. Влакът беше претоварен... Антонио бърчеше мургавото си чело и се опитваше да си спомни какво правеше в такива случаи убитият Енрике. Нищо не можеше да си спомни, защото точно такива случаи не беше имало.
  Потеглиха рано сутринта. Локомотивът набра сили, изпухтя, изсвири и помъкна претоварените вагони.
  Помъкна ги към смъртта.       (следва продължение)

Очаквах днес да е краят на тая история!
Не знаех за тая катастрофа и ми е интересна!