Че тая чудна разходка можеше да има край, това и през ум не минаваше на Боянова. Но ето, съвсем неочаквано, госпожа Лозева се оплака, че е уморена и че усеща тръпки. Върнаха се веднага в хотела и като си пожелаха лека нощ, прибраха се в стаите си. Боянов не бързаше нито да запали лампата си, нито да се съблече да си легне. Той стоеше сред стаята си тъй, както беше влязъл, слисан, втрещен, омаян сякаш от някакъв странен сън. Една стена само го делеше от стаята, където беше Вяра — и Боянов напрягаше слуха си, за да долови и най-слабия шум. Изведнъж оттам се раздаде уплашеният вик на госпожа Лозева, след това Вяра високо и весело се разсмя и сред шума и бързите стъпки, които не можеха да бъдат освен нейни, нещо стъклено падна и се счупи. Отново старата жена се развика, по-тревожно и уплашено. Без да чака повече, Боянов изскочи навън. Насреща му беше Вяра, но тя се смееше!

— Ах, господин Боянов… Елате, моля ви се. Нещо е влязло в стаята ни. Хвърчи…

Боянов храбро се втурна вътре.

— Ох, боже, колко се уплаших — говореше съвсем пребледняла госпожа Лозева. — Вижте, господин Боянов, Вяра, дръж по-близо лампата! Тук вижте, господин Боянов… тук, зад пердето. Вяра, не се увирай толкоз близо!

Боянов повдигна пердето и надникна в горната част на прозореца. Нищо не се виждаше. Той раздруса силно пердето. Изведнъж нещо черно се удари в стъклото, отскочи настрана и съвсем безшумно се изгуби.

— Ето го! — извика Вяра. — Прилеп! Прилеп било!

Наистина, това беше прилеп. Той направи няколко кръга близо до тавана и отново се удари в прозореца.

Боянов се покачи на масата. Вяра държеше лампата. Чу се остър и писклив звук, като че изцъртя мишка.

— Хванах го! — извика Боянов и слезе от масата.

— Ах, господин Боянов, как не се боите! — извика госпожа Лозева, като гледаше луспестите криле, които се подаваха изпод пръстите на Боянова. — Господи, че то същинска мишка сякаш че е. Вяра, настрана, ти казах! Ах, господин Боянов, как не се боите!

— А, ще се боя. Колко съм ги ловил!

Но изведнъж Боянов изохка. Прилепът беше го ухапал, но той не го изтърва, нито пък показа вид, че го боли. Но Вяра добре забеляза измененото му лице.

— Ухапа ли ви?

— Не, не! Съвсем малко.

Той поиска да улови прилепа тъй, че да не може да го достига с острите си зъби. На пръста му се показа струйка кръв.

— Кръв! — извика Вяра. — Че той много ви ухапал.

— Много ли? — обезпокои се и госпожа Лозева. — Покажете, господин Боянов.

— Нищо, нищо няма. Дребна работа е. Не се безпокойте, моля ви се.

Боянов пренебрежително се усмихваше и криеше ръката си. Жените настояваха да видят раната. — Чакайте, аз ще ви превържа — извика Вяра и остави лампата.

— Да, Верче — насърчи я госпожа Лозева. — Виж там в куфара, ще намериш нещо. Не може, господин Боянов, рана е това.

Прибраха прилепа в една празна кутия и Боянов ще не ще трябваше да даде ръката си, за да я превърже Вяра. Всъщност, нищо по-приятно не можеше да има за него от това и когато младото момиче с една сръчност, придобита навярно от болниците, туряше върху раната памук и след това завиваше около пръста му взетия кой знай отде бинт, Боянов цял тръпнеше от блаженство, внимателно следеше всяко движение на нейните тънки, розови по краищата пръсти.

Дойде и господин Лозев. Той се бил позабавил при Ак Яхя. Историята на прилепа, разказвана почти едновременно от всички, той изслуша с благосклонна и кротка усмивка.

— Прилепът не е лошо животно — каза той. — Той носи щастие.

И господин Лозев разказа това жестоко донейде суеверие, че ако се заколи прилеп, но не с нож, а със златна пара и главата му се зашие във възглавницата на някого, донася сигурно щастие.

— Слушате ли, господин Боянов? — извика Вяра. — Да направите и вие това. Ще бъдете щастлив. — Но тогаз… вземете го вие, госпожице…

— Не, аз не ща. Вие, вие направете това.

И нейната усмивка, и гласът й сякаш подчертаваха, че именно Боянов е човекът, който преди всичко се нуждае от щастие. Отново те си пожелаха лека нощ и се разделиха. Боянов взе кутията с прилепа и се прибра в стаята си. Но той можа да заспи едва на разсъмване.

На другия ден той изпращаше гостите. Когато всички бяха се качили на бричката и белите коне, извили шиите си на дъга, потегляха, Вяра се показа на прозореца, обърна се към него и сред шума на колелетата и на звънците, той чу думите й:

— Пазете прилепа! Той ще ви донесе щастие!

Боянов не можа да отговори, защото бричката беше далеч, пък и на прозореца нямаше вече никой. Но той остана на мястото си, все тъй усмихнат и загледан подир бричката, която все повече и повече се отдалечаваше и най-после зави и се затули зад овошките и сградите на самата граница. Едвам сега усмивката изчезна от лицето на Боянова, той отправи погледа си към земята и се замисли. Преди една минута само щастлив и весел, той се усети смазан, убит, налегнат от страшна скръб, която помрачаваше душата му и разслабваше всичките му стави. Едно беше ясно за него: той е пак така сам и нещастен, както по-рано.

Но това трая само миг. В паметта му живо и ясно възкръсна всичко, което беше се случило миналата нощ. И това не беше сън, а съща истина и беше станало не с други, а с него, с Боян Боянов — този отритнат от хората човек, когото смятаха за неспособен да спечели вниманието и на последната жена. А ето — тя, Вяра, най-хубавата и най-прелестната от всички жени. Развеселен, с гордо изправена глава, Боянов тръгна към станцията. В пруста той срещна Ангела и, за голямо учудване на вечно намръщения раздавач, той най-сърдечно се разговори с него. Боянов не се задържа тук и слезе на двора. Щом го видяха, Мечо и Кина удариха на бяг, тъй като той ги гонеше понякога с камъни заради пакостите им в кухнята му, но сега Боянов най-приятелски ги помами и за да спечели още повече доверието им, върна се и им изнесе хляб. Двете кучета въртяха опашките си и между всеки залък го гледаха право в очите, като че искаха да кажат: „Да, също тъй и тя ни даваше хляб!“ И такива думи като че идеха отвсякъде — и от градината, където тя беше брала цветя, и от акациите, под които беше стояла, от стълбите и от пруста, където беше минала. „Тя беше тук“ — говореше всичко наоколо и се усмихваше, както се усмихваше и Боянов. Той тръгна, както правеше това всякога, назад и напред под сянката на акациите, на всеки две-три крачки се спираше и поднасяше до устните си превързания си пръст. Не че го болеше — не! Той целуваше само това място, където бяха се докоснали нейните тънки, розови на върховете пръсти. Не трябваше ли да се спре и извика, колкото го глас държи: „Аз, Боян Боянов, съм най-щастливият човек!“

Отсега нататък той не можеше да държи превързания си пръст инак, освен разперен и напред. Нека го забележи всеки, нека го попита всеки какво му е станало, за да им разкаже. Това съвсем не е тъй обикновена и проста история, както може да помисли някой. И наистина, когато надвечер Топузов дойде в селото и видя вързания пръст на Боянова, първите му думи бяха: „Що, порязал ли си се, Боянчо?“ — Не, съвсем не! — Той взе подръка приятеля си, отведе го под сянката на акациите и надълго и нашироко му разказа историята на прилепа. И тъй като Топузов беше търпелив слушател и милостивото му сърце се отзоваваше съчувствено на всяка чужда болка, Боянов не само повтори разказа си, но го и потрети, като откриваше и добавяше все нови и нови подробности.

Все тъй възбуден и весел се прибра той вечерта в стаята си. Прилепът, поставен сега в празна стъкленица от един галванически елемент Лекланше, уморен от напразните си усилия да се освободи, беше отпуснал крилете си, примирен със съдбата си, спокоен: дори откритите му зъбки, които се белееха под острата му муцуна, наумяваха нещо като усмивка. Боянов също се усмихваше, както беше се усмихвал през целия ден, обхванат от една безкрайна симпатия и благодарност към това уродливо зверче. „Приятелю! — шепнеше му той — ти си причината на всичко. Ти донесе това щастие. Но чакай: много нещо има още да стане!“ Мина му през ума да му се отплати и да го пусне на свобода, но веднага си припомни думите на Вяра: „Пазете прилепа, той ще ви донесе щастие.“ Не, той няма да го пусне. Ще се опита някак да го храни, за да го запази жив — малко ли опитомени животни има? Да спи Боянов не можеше. Вън беше също такава ясна и лунна нощ, както миналата вечер. Той излезе и тръгна да се скита из полето.

Заредиха се предишните дни, горещи, еднообразни и скучни. От пейката в пруста Боянов виждаше как из нивите снопите все повече и повече намаляват, очистените стърнища се сливаха с пожълтелите поляни и цялото поле, изсъхнало, прашно, заприличваше на пустиня. Селяните работеха по харманите си, в станцията не идваше почти никой. Едничкото разнообразие в това мъртвило бяха, както по-рано, пътниците. На Кара Яхя и на неговите търговци Боянов не обръщаше внимание, не го занимаваха дори и хубавите ханъми на Ак Яхя. Но самата бричка и белите коне му бяха станали някак особено скъпи и той не можеше да не се развълнува, когато ги види. Струваше му се, че те са създадени и съществуват само за Вяра, затова са тъй хубави, за нея пеят звънците им. Ак Яхя стана най-добър приятел на Боянов и с тоя мил и добър човек той обичаше да се разговаря при всяко негово пристигане. Говореха за много работи, но преди всичко — спомняха си за някогашните пътници, тъй близки на Боянова. Любезен към всички, Ак Яхя си даваше вид, че всичко си спомня добре, макар че много работи отдавна вече беше забравил.

                                                  (краят следва)