ЙОРДАН ЙОВКОВ - Мечтател ( продължение )

Всичко това, за жалост, траеше час, най-много — час и половина. Веселата дружина отново се качваше в бричката, строгата ръка на Ак Яхя закопчаваше пак кожените завеси, той се качваше сам и белите коне потегляха, все тъй хубави и стройни, още по-горди сякаш от скъпия товар, който носеха. Последните гласове и весел смях заглъхваха в шума на колелетата и на звънците, но Боянов продължаваше да гледа след бричката и като че виждаше още изписаните вежди и лучистите погледи под тях. Той се връщаше и с една дълбока въздишка, която съвсем неволно се о
ткъртваше от гърдите му, тръшкаше се на пейката. Надвечер дохождаше началникът на митницата Топузов и те дълго приказваха за пътниците, които бяха видели и двамата.
Напоследък Маруся, кой знае защо, престана да дохожда и Боянов, изгубил всяка надежда да види червения й чадър някъде из нивите, започна да следи само пътниците. Равнодушно, ако не и с омраза дори, той посрещаше Кара Яхя и неговите клиенти. Но едното появяване само на бричката с белите коне стигаше, за да затупа от радост сърцето му и някакви сладки и смътни предчувствия да се разлеят в душата му. Не всякога неговите очаквания се сбъдваха. Много често от бричката на Ак Яхя, наместо млади ханъми с писани вежди, слизаха стари баби, грозни татар
ки с жълти лица и продълговати очи, или пък някой болен лежеше в колата, затрупан толкоз много с възглавници и завивки, че не можеше да се познае мъж ли беше, или жена. Боянов лесно се примиряваше с разочарованието си и чакаше да изминат тия три или четири дни, след които бричката на Ак Яхя отново щеше да се появи.
Веднъж, излегнат на пейката и захласнат в мислите си, той чу зад себе си познатия и тъй любим звън на звънци, скочи като ужилен и се обърна: пред хотела беше спряла бричката с белите коне. Чудно нещо: друг път той я забелязваше още щом се покажеше от баира, следеше я как изминава всяко едно разстояние между телеграфните стълбове, докато се спущаше в дола, за да се появи след малко съвсем ясно срещу хотела. Но сега той съвсем не беше я забелязал, при това точният всякога Ак Яхя беше дошел много късно: слънцето беше превалило вече на залязване. Б
оянов искаше да отиде да постъкми тоалета си, но не можеше да откъса очи от бричката. Слязоха трима души: възстара жена, доста напълняла, облечена в тъмни дрехи, един висок мъж на нейна възраст, но сух, с бледо и болнаво лице, и най-после — едно младо, най-много осемнадесетгодишно момиче, облечено в бяло, без шапка, с един само тъмносин воал, който, след като забраждаше косите й, спущаше надолу дългите си краища. Че госпожицата беше извънредно стройна и хубава, Боянов беше успял вече да забележи, но туй, което още повече го занимаваше, беше вес
лата й жизнерадост и палавина. Високият мъж и жената си говореха нещо твърде важно, както се виждаше, защото и двамата имаха загрижен вид и придружаваха думите си с жестове. Младото момиче бързо ги изпреварваше, след това се повръщаше към тях и подхвърляше по някоя и друга дума, на които старите хора не даваха ухо, защото, без да прекъснат разговора си, само я изглеждаха с тоя полусърдит и полувесел поглед, с който се посрещат лудориите на децата. Те дойдоха и седнаха под акациите в градината. „Ах, колко е хубаво тука!“ — извика младото мо
иче. Тя се завъртя навсякъде, откъса няколко цветя, разбърка целия босилек, и то тъй, че приятният дъх достигна чак до Боянова, подплаши кокошките и за няколко минути само успя тъй да се сприятели с Кина и Мечо, че те вече не се отделяха от нея и вървяха в стъпките й. Изведнъж тя забеляза едвам сега Боянова, вгледа се в него, нещо насмешливо и дяволито мина по лицето й, след това се обърна и заигра с кучетата. Но след малко тя пак се възви и като видя, че той втренчено я гледа, съвсем смело и съвсем свободно каза: „Добър вечер!“ Боянов трепна, см
ути се, премести се без нужда от единия си крак на другия, накани се да каже нещо, но тя беше се обърнала вече гърбом към него и той глупаво и сконфузено се усмихна. Стори му се, че облите рамене на момичето някак конвулсивно потрепват. „Чудно момиче!“ — помисли си Боянов и продължаваше да се усмихва.
Дойде Ак Яхя и от думите му Боянов разбра, че тъй като часът минава шест, той се съмнява дали ще ги пуснат да преминат границата. Все пак, настояваше той, да се опитат и ако не ги пуснат, ще се върнат да пренощуват тука. Те се качиха на колата и заминаха. Боянов се втурна в стаята си и през прозореца изпращаше с очи отдалечаващата се кола. „Дано не ги пуснат! Дано не ги пуснат!“ — говореше си той, развълнуван, обхванат от безпокойство и радост. Той виждаше още хубавото лице на госпожицата, обърната и загледана в него. „Добър вечер! Добър вечер!
повтаряше той като луд и правеше смешни поклони към стената. — Добър вечер, госпожице! Добър вечер!“
Те се върнаха. Боянов ги посрещна, сварил вече да тури яката си, постъкмен и сресан. Попитаха могат ли да подадат телеграма — той на часа им услужи. Знаеше вече имената им, отде са и къде отиват. След малко, като отколешни познати, те седяха около една валчеста маса под акациите и приказваха.
— От две години, значи, сте тук — говореше високият господин, който се казваше Лозев. — От две години, в тая пустиня, в тоя Диарбекир. Много. И, струва ми се, господин Боянов, и вие като мене не сте май добре със здравето? Имате малария, може би?
— А, не. Нищо не ми е, здрав съм. Но знайте, лошата храна, седещия живот…
— Е, да, е, да…
— А семейството ви, господин Боянов — пак тъй съчувствено се обърна госпожата, — е в града, нали? Разбирате ли ги, колко деца имате?
— Аз не съм женен, госпожо, ерген съм.
И без да се смути ни най-малко, Боянов погледна госпожицата и се усмихна снизходително някак, като че искаше да каже: „Колко недоглеждат и колко глупави понякога са старите хора, нали?“ Госпожица Вяра му кимна с глава и също се усмихна.
— Ах, мамо! — извика тя — не виждаш ли, че господин Боянов е млад човек.
Лицето й беше сериозно, но в очите й, които обгръщаха цялата фигура на Боянов и като че и през шапката му виждаха, че главата му е без коса — бликаше весел и несдържим смях. Госпожа Лозева се извини, като казваше, че човек всякога може да сбърка.
— Е, да… е, да… — говореше някак смутено господин Лозев.
Вечеряха наедно. Боянов се освободи от всяко стеснение и обхванат от същинска треска, говореше непрекъснато. Разправи откъде беше започнал службата си и в кои градове беше стоял, разпростря се особено надълго да описва скарването си с някакъв си големец, който го преследвал и на чиято отмъстителност се дължи и захвърлянето му в това отстранено и диво село. Той забрави да яде, но не прекъсна нито минута да говори. От време на време той срещаше погледа на госпожица Вяра, все тъй изпитателно и някак зачудено спрян на него, на устните й играеш
е все тази едва уловима усмивка. Ободрен още повече от нейното внимание, Боянов продължаваше безкрайните си разкази. Старите хора, както се виждаше, отдавна бяха престанали да го слушат, но одобрително поклащаха глава. „Е, да! е, да!“ — често говореше господин Лозев.
Те привършиха вечерята си и едвам сега можаха да забележат навреме, че наоколо е някак много светло. Месецът беше изгрял. По дрехите им и по земята акациите хвърляха черните си сенки, изпъстрени с трептещи, прилични на жълтици петна. Нощта беше топла, тиха и с една неотразима сила зовеше навън. Решиха да се разходят и само когато бяха вече извън селото, пред тях се откри всичката прелест на лунните нощи в полето. Хоризонтът не се виждаше, не се изпречваха никъде масивните и тежки очертания на планини, нямаше ни гори, ни дървета. От всички стр
ани ги обгръщаше само една глуха и млечнобяла пустота, над тях широко се разстилаше небето, запалило сега само най-едрите си звезди, с белия и светъл диск на месеца пред тях. Беше тъй тихо, че отсечено и ясно долиташе всеки звук: чуваха се звънци, но стадата не се виждаха, обаждаше се току пред тях пъдпъдък, изцвилваше някъде кон и след туй също тъй ясно се чуваше как пръхти. Отсреща някъде слизаха кола, навярно натоварени със снопи, защото скриптяха непрекъснато и остро, и изведнъж оттам младежки гласове запяха провлечена и страстна татарс
ка песен. Госпожица Вяра беше много весела. Тя ту изпреварваше надалеч компанията, тичаща сама, и белите й дрехи блещяха като сняг, като че върху тях се събираха всичките лучи на луната; ту се връщаше назад, спираше се и гледаше към небето и тогаз Боянов ясно виждаше цялото й лице, и очите й, изпълнени с възторг и с лучи, и тъмния венец на косите й, и краищата на воала й, които се развяваха под раменете й, също като крила. Господи! Откъде дойде това щастие за него, той буден ли е, или виждаше измамлив някакъв сън? Едно страстно желание усещаше то
: да тича наедно с нея, да споделя всичките й лудории и когато тя, спряна някъде, се загледваше в някоя звезда, да бъде близо при нея, погледът му да се слива с нейния и наедно с него да отива към небето — като молитва, като благодарност към бога, като песен! Всичко това минаваше през ума на Боянова, но той нямаше тая смелост, пък и уважението, което дължеше към старите, го задържаше. Все пак никога не му е било тъй весело и тъй леко на душата и загледан в стройната фигура на момичето, която плуваше из лунната светлина, като бяло някакво видение,
той говореше безспир, говореше без умора. Обаждаше ли се отнякъде куче, той почваше да говори за овчарство, обаждаше ли се пъдпъдък — говореше за лов, ако пък госпожица Вяра споменеше за името на някоя звезда-започваше уроци по астрономия. И макар че беше еднакво непосветен във всичко, струваше му се, че говори интересно и хубаво, като никога. Ободряваше го преди всичко госпожица Вяра, която го слушаше и понякога му отговаряше. Веднъж дори, когато бяха наблизо, стори му се, че тя твърде интимно, макар и за малко време, го хвана подръка.

                                                                               (следва)