...Подир една седмица Пушилката се намери сред хаоса от планински на юг от Индианската река. Когато се изкачи от Клондайк на вододела, той изостави шейната и натовари нещата си на кучетата. Шестте едри полярни кучета носеха по петдесет фунта, същият товар имаше и на неговия гръб. Той проправяше път в мекия сняг, утъпкваше го със снегоходките си, а зад него едно подир друго с мъка вървяха кучетата.
  Пушилката обичаше този живот, лютата полярна зима, безмълвната пустош, безкрайната снежна покривка, на която не беше стъпвал човешки крак. Около него се издигаха заледени върхове, които нямаха имена и не бяха нанесени на географската карта. Окото му не долавяше никъде в неподвижния въздух на долините да се вдига пушек от ловджийски стан. Движеше се сам в натежалата тишина на безлюдното мъртвило, но самотата не го подтискаше. Пушилката обичаше всичко това - дневния труд, джавкащите кучета, стъкмяването на стана в продължителния здрач, трепкащите звезди над главата му и пламтящото великолепие на Северното сияние.

                                                                                              Джек Лондон
                                                                                              из "Белю Пушилката"