ЕДНО МОМИЧЕ идеше по пътя през лозята
нозете му съзрях от бронзов прах изваяни
Почти дете И в слънчевото необятие
светлееха косите – начало на безкрая

Не носеше то грозде ни клонка от смокиня
в античните владения на Дионисий
Вървеше в странна тишина и екота пустинен
повтаряше след него – върни се ти върни се

Ала напред унесено към силуета на гората
прииждаше момичето Искряха му очите
Възпламнал подир него фосфорния вятър
на призрачната мараня замиташе следите

По огнения гръб на пътя снагата си изниза -
антична статуя в екстаза на листата
Самотно есента полюшна охрената риза
Момичето в леса изчезна Остана тишината