Прочетен: 775 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 18.10.2009 10:05
2.
Вече нямаше никакъв път и никаква звезда. Само един пресипнал кучешки лай долиташе отнякъде. Компресорът, макар и заглъхнал в далечината, продължаваше да гнети въздуха. „Кю-ю-й-и-ин-нь... Кя-я-й-и-ин-нь...” – търкаляха се кръглите стоманени екове из нощта. Локомотивчето си лашкаше вагони сред строежа, но зад въздишките му се отделяше и един по-друг, равномерно нарастващ грохот. После внезапен дрезгав рев долетя откъм прелеза, бързият грохот се пренесе там, прикачен след рева, и връхлетя връз малката гара. Човекът спря. Грохотът също стихна, заменен от тревожно свистене на пара. Личеше си, че това е пара от голям, свой локомотив. Тя зовеше на път. Човекът пое въздух. Винаги ставаше тъй, щом чуеше бърз или пътнически влак – все трепваше, като че е закъснял. И веднага си прехвърляше наум какви строежи има по тая посока, какви бюфети го чакат по гарите.
„Искрено съжалявам – рече сега той. – Прощавай!... Прощавай, ний сме разделени! – Беше се успокоил и беше доволен, че занапред може би никога не ще гони влакове. – Прощавай, ний сме разделени, дълбока пропаст ни дели... Ха!”
Плочата с тая стара песен беше на Делчо. Навремето те бяха заигляли с него кърпички и варакосан бръшлян на гърдите си. Това бе знак за побратимяване. Защото и двамата си нямаха братя, а без брат е трудно... „Твой беше първият грамофон в селото, побратиме – рече човекът. – Аз бях луд да го навивам, а ти бе луд да се увъртат около тебе. Прощавай, ний сме разделени, дълбока пропаст ни дели.”
Стъпяше леко, предпазливо. Крачолите му се качиха един о друг, налепени с бодили. Нивите бяха свършили. Вдясно мъглата бе по-белезникава. Той се навеждаше често, опипваше около себе си, после мяташе натам по някой мокър камък или съчка с шупнала кора и чуеше ли цамбуркане, продължаваше. Другата кръчма, бадемлишката, беше до самата вода и ако можеше да кара все така, без да се отдалечава от брега и без да падне долу, сигурно щеше да я намери.
Момчето ще му донесе пак коняк и тази вечер той пак ще го пита как се казва. „Жельо” – ще отвърне бързо то, както снощи, сетне ще подвикне някому „Сега, сега!” и ще заснове отново между масите. И ще идва при него все така, за по две-три секунди. Той ще иска да знае от чий сой е момчето, защо е станало кръчмарин и още много работи ще иска да знае, но за секунди такава сварка не става, колело не се завърта. Бе дошъл ред на голите жени да помагат. „Сегашната младеж е една, шапката си да скъсаш!” – рече той. И си помисли какво ли би сторил, ако момчето спре при него само, ако само почувства, че той не е като другите.
Нагази в някакви тръни и поспря. Оня пресипнал лай продължаваше да се носи из потръпващата от компресора мъгла, бе съвсем като лая на техния Ка-раман, ала много по-самотен от неговия, защото някога имаше безброй кучета, а сега само едно.
Лаят идваше иззад езерото, там, дето беше селото, и ако я нямаше мъглата, щяха да се виждат светлинките на къщите. И най-високата светлинка, тая до камбанарията, щеше да е от двукатната къща на Акъллиите. И там вътре щеше да плете или да слага мълчаливо софрата Стойна, невидима за всички отвън, но не и за него. А Делчо Акъллията щеше да изчислява върху миндера трудностите на своята бригада, изсъхнал, сврачен от тайната, с люта цигара в уста, щеше да разлиства бележника, а при сгода с по някой скрит, тъмен поглед щеше да разлиства и жена си. Нея, черната Стойна със сините очи, която и хабер си няма, че загубеният броди тук.
И двамата не ги бе виждалоттогава, но тъкмо тъй си ги представяше: него стар, сврачен, а нея все така корава, гладка и гореща, такава, че не искаше и да мисли за това. То бе минало-заминало и сам не знаеше дали би познал жената, ако я срещнеше. Тръсна глава, въздъхна и тръгна пак. Но все виждаше Стойна. И тръгваше все тъй отново. Никога не я бе мразил, нито за миг, през всичкото време на скитане и стареене. Беше я позабравил само до завчера, когато чу по северните линии познатата южна реч от своя край и когато узна после от дума на дума, че Акъллията делял голямото дете – момчето, от другите си деца. Не рачил да го учи нагоре. По-малките – дъщерите, учели в София.
Хората бяха от Главан, селото зад ридовете отвъд Розово; не знаеха нищо повече, нито къде е момчето, нито как изглежда то; и все пак нещо стана тогава; волтовата дъга, която бе тъй послушна в ръцете му по обектите, затрещя вътре у него. Бе за чудене как не се пръсна главата му, как не пламна купето и как не падна той под колелата, като се прехвърляше в обратния, в южния влак.
Допускаше, че е полудял, но си казваше: „Нека!”; и си казваше още, че бригадата ще се справя за сега и без него; содовият цех им е ясен; и пи ракия с едни войничета-отпускари; и изчисляваше набора на момчето; и пя с тях; и слезе на една гара; и ги отрупа с бутилки коняк от бюфета; и никой не се догаждаше защо върши това; и му беше весело, както никога по-рано; и в коридора му забелязаха, че много викал; но защитиха го: „Нека бе, уволнява се момчето, и ние сме били войници!”
Далече отвъд езерото Стойна все още шеташе, невидима за всички други отвън. Делчо изчисляваше все тъй неспокойно трудодните на своята бригада. Човекът помисли, че е невъзможно наистина онзи да бъде спокоен през тези дни и нощи.
„Делчо – рече му той. – Аратлик! Побратиме! – и като че Делчо се взря през стената, през нощта и през километрите мъгла към него. – Как сме? Е, не си зле де, по-рано имот имаше, сега пък си началство... На Акъллиите винаги мегдан им правят и все заслужено – работливи са, пресметливи, няма завеяни между тях... Придобиват каквото си искат: дом, грамофон, побратим, жена, деца, бележник... Аз май късно се научих на сметки, но сега всякакви чертежи мога да разчета, всякакви дяволии мога да кроя. И стари, сбъркани да прекроявам мога... С оксижена, аратлик! С електрожена, побратиме! От електрожена може да ти светне тъй, че да ослепееш. Защо си оставил сина да стане кръчмарин бе, бунак! Уж ти е първороден...”
Тъй говореше с кротка ярост, с удоволствие и сам слушаше внимателно как хрипти неговият ракиджийски бас сред самотата на бялата тъмнина, върху пустата ивица земя, обрасла с бодили и трънки, над мъртвото езеро, запълнило нощта оттук, та чак до Розово. Усети, че трънките бяха свършили, забърза, но долови сред суровия мирис на мъглата дим; в нозете му внезапно издрънча консервна кутия; мъглата отъня, разкъса се; и той спря сепнат пред големия, светъл квадрат на прозореца.
(продължението следва)
2. SPAROTOK - ЧЕТЕТЕ ВНИМАТЕЛНО!
3. Един млад и талантлив автор. Подкрепете го!
4. По-добрият кандидат за кмет на София.
5. Ние го подкрепяме...
6. грешен репорт, който те кара да мислиш
7. На ianchefff блога
8. Турбо, но не Боби Турбото, а наистина Турбо!
9. Е това е валсодар!
10. Чаровната дама със сапунените мехурчета
11. Войната на таралежите-sowhat
12. Соцпропаганда #1
13. Соцпропаганда #2
14. На Дани моторите
15. RADIOHEAD
16. U2
17. DEPECHE MODE
18. MASSIVE ATTACK
19. FAITH NO MORE
20. QUEENS OF THE STONE AGE
21. PLACEBO
22. RED HOT CHILI PEPPERS
23. KORN
24. THE WHITE STRIPES
25. BLUR
26. ROBBIE WILLIAMS
27. DREAM THEATER
28. SYSTEM OF A DOWN
29. PEARL JAM
30. Тук са всички останали любимци поради липса на място в блогрола