2.

  Вече нямаше никакъв път  и никаква звезда. Само един пресипнал кучешки лай долиташе отнякъде. Компресорът, макар и заглъхнал в далечината, продължаваше да гнети въздуха. „Кю-ю-й-и-ин-нь... Кя-я-й-и-ин-нь...” – търкаляха се кръглите стоманени екове из нощта. Локомотивчето си лашкаше вагони сред строежа, но зад въздишките му се отделяше и един по-друг, равномерно нарастващ грохот. После внезапен дрезгав рев долетя откъм прелеза, бързият грохот се пренесе там, прикачен след рева, и връхлетя връз малката гара. Човекът спря. Грохотът също стихна, заменен от тревожно свистене на пара. Личеше си, че това е пара от голям, свой локомотив. Тя зовеше на път. Човекът пое въздух. Винаги ставаше тъй, щом чуеше бърз или пътнически влак – все трепваше, като че е закъснял. И веднага си прехвърляше наум какви строежи има по тая посока, какви бюфети го чакат по гарите.

  „Искрено съжалявам – рече сега той. – Прощавай!... Прощавай, ний сме разделени! – Беше се успокоил и беше доволен, че занапред може би никога не ще гони влакове. – Прощавай, ний сме разделени, дълбока пропаст ни дели... Ха!”

  Плочата с тая стара песен беше на Делчо. Навремето те бяха заигляли с него кърпички и варакосан бръшлян на гърдите си. Това бе знак за побратимяване. Защото и двамата си нямаха братя, а без брат е трудно... „Твой беше първият грамофон в селото, побратиме – рече човекът. – Аз бях луд да го навивам, а ти бе луд да се увъртат около тебе. Прощавай, ний сме разделени, дълбока пропаст ни дели.”

  Стъпяше леко, предпазливо. Крачолите му се качиха един о друг, налепени с бодили. Нивите бяха свършили. Вдясно мъглата бе по-белезникава. Той се навеждаше често, опипваше около себе си, после мяташе натам по някой мокър камък или съчка с шупнала кора и чуеше ли цамбуркане, продължаваше. Другата кръчма, бадемлишката, беше до самата вода и ако можеше да кара все така, без да се отдалечава от брега и без да падне долу, сигурно щеше да я намери.

  Момчето ще му донесе пак коняк и тази вечер той пак ще го пита как се казва. „Жельо” – ще отвърне бързо то, както снощи, сетне ще подвикне някому „Сега, сега!” и ще заснове отново между масите. И ще идва при него все така, за по две-три секунди. Той ще иска да знае от чий сой е момчето, защо е станало кръчмарин и още много работи ще иска да знае, но за секунди такава сварка не става, колело не се завърта. Бе дошъл ред на голите жени да помагат. „Сегашната младеж  е една, шапката си да скъсаш!” – рече той. И си помисли какво ли би сторил, ако момчето спре при него само, ако само почувства, че той не е като другите.

  Нагази в някакви тръни и поспря. Оня пресипнал лай продължаваше да се носи из потръпващата от компресора мъгла, бе съвсем като лая на техния Ка-раман, ала много по-самотен от неговия, защото някога имаше безброй кучета, а сега само едно.

  Лаят идваше иззад езерото, там, дето беше селото, и ако я нямаше мъглата, щяха да се виждат светлинките на къщите. И най-високата светлинка, тая до камбанарията, щеше да е от двукатната къща на Акъллиите. И там вътре щеше да плете или да слага мълчаливо софрата Стойна, невидима за всички отвън, но не и за него. А Делчо Акъллията щеше да изчислява върху миндера трудностите на своята бригада, изсъхнал, сврачен от тайната, с люта цигара в уста, щеше да разлиства бележника, а при сгода с по някой скрит, тъмен поглед щеше да разлиства и жена си. Нея, черната Стойна със сините очи, която и хабер си няма, че загубеният броди тук.

  И двамата не ги бе виждалоттогава, но тъкмо тъй си ги представяше: него стар, сврачен, а нея все така корава, гладка и гореща, такава, че не искаше и да мисли за това. То бе минало-заминало и сам не знаеше дали би познал жената, ако я срещнеше. Тръсна глава, въздъхна и тръгна пак. Но все виждаше Стойна. И тръгваше все тъй отново. Никога не я бе мразил, нито за миг, през всичкото време на скитане и стареене. Беше я позабравил само до завчера, когато чу по северните линии познатата южна реч от своя край и когато узна после от дума на дума, че Акъллията делял голямото дете – момчето, от другите си деца. Не рачил да го учи нагоре. По-малките – дъщерите, учели в София.

  Хората бяха от Главан, селото зад ридовете отвъд Розово; не знаеха нищо повече, нито къде е момчето, нито как изглежда то; и все пак нещо стана тогава; волтовата дъга, която бе тъй послушна в ръцете му по обектите, затрещя вътре у него. Бе за чудене как не се пръсна главата му, как не пламна купето и как не падна той под колелата, като се прехвърляше в обратния, в южния влак.

  Допускаше, че е полудял, но си казваше: „Нека!”; и си казваше още, че бригадата ще се справя за сега и без него; содовият цех им е ясен; и пи ракия с едни войничета-отпускари; и изчисляваше набора на момчето; и пя с тях; и слезе на една гара; и ги отрупа с бутилки коняк от бюфета; и никой не се догаждаше защо върши това; и му беше весело, както никога по-рано; и в коридора му забелязаха, че много викал; но защитиха го: „Нека бе, уволнява се момчето, и ние сме били войници!”

  Далече отвъд езерото Стойна все още шеташе, невидима за всички други отвън. Делчо изчисляваше все тъй неспокойно трудодните на своята бригада. Човекът помисли, че е невъзможно наистина онзи да бъде спокоен през тези дни и нощи.

  „Делчо – рече му той. – Аратлик! Побратиме! – и като че Делчо се взря през стената, през нощта и през километрите мъгла към него. – Как сме? Е, не си зле де, по-рано имот имаше, сега пък си началство... На Акъллиите винаги мегдан им правят  и все заслужено – работливи са, пресметливи, няма завеяни между тях... Придобиват каквото си искат: дом, грамофон, побратим, жена, деца, бележник... Аз май късно се научих на сметки, но сега всякакви чертежи мога да разчета, всякакви дяволии мога да кроя. И стари, сбъркани да прекроявам мога... С оксижена, аратлик! С електрожена, побратиме! От електрожена може да ти светне тъй, че да ослепееш. Защо си оставил сина да стане кръчмарин бе, бунак! Уж ти е първороден...”

  Тъй говореше с кротка ярост, с удоволствие и сам слушаше внимателно как хрипти неговият ракиджийски бас сред самотата на бялата тъмнина, върху пустата ивица земя, обрасла с бодили и трънки, над мъртвото езеро, запълнило нощта оттук, та чак до Розово. Усети, че трънките бяха свършили, забърза, но долови сред суровия мирис на мъглата дим; в нозете му внезапно издрънча консервна кутия; мъглата отъня, разкъса се; и той спря сепнат пред големия, светъл квадрат на прозореца.

                                                                       (продължението следва)