Един ден частите на тялото човешко, като им се видяло много тежко да работят едни за други, започнали да хвалят своите заслуги, а подир туй се запрепирали за нещо и свадили се най-накрай горещо.
  - Не щем да работим все ние двете самички! - започнали ръцете.
  - И ний не щем да носим всички! - добавили нозете.
  - Бре, чудо голямо! И ний за себе си ще гледаме веч само - откликнали очите, - че от всите за нас се пада работа най-тежка: да бдим и се въртим през целий ден на въртележка.
  - И нам не ни се никак вече слуша, че бе ни и без туй дошло до гуша! - рекли ушите. - Слухти през делничните дни и през нощите, а дойде ли неделя да починеш: хайде върви да слушаш тъпани и гайди!
  - Та щури ли сме ний тогава, да дъвчем за господня слава! - обадили се и устата.
  - Ех, щом ще е така, и аз ще ви река - откликнал се възрадваний стомах,  - от днес не смилам вече ни трошица! А то се май превърнал бях на междуселска воденица.
  - Бе, тая работа е малко опак и някак си не чини - въздъхнала главата, - но пък не ще е зле и моят мозък малко да си почине.
  И тъй от безразсъдство обзети, престанали да работят ръцете, престанали да ходят веч нозете, не гледали очине, не слушали ушите, мълчали и не дъвчели устата, стомахът не приемал веч храната, за никого не мислела главата.
  А изоставеното тяло безпомощно под ореха лежало - лежало си по гръб и тихо плачело от глад и скръб.
  И почнало бързо да линее, да страда, да более, да слабее - а заедно със него и ръцете, а заедно със него и нозете, очите, ушите, стомахът, устата, главата.
  Изминал ден така. И два дори. И ето че на третия в зори, ръцете се разшавали самички:
  - Събрахме тук за всички, събрахме цяла кривачка трошички, отронени от палави деца.... Сдъвчете ги, о, златни устица!
  Ала, макар и гладни, там устата все още си стоели на ината:
  - Не щеме!
  - Сдъвчете ги, че дявол ще ви вземе! - обадила се кипнала главата. - Не виждате ли, че ще си измреме, че всички тук ще пукнеме от глад с туй несъгласие и тоз инат!...
  - Така е, право е! - рекли очите.
  - Самата истина! - добавили ушите. - Смилете се най-после и дъвчете! - примолили се тихичко нозете.
  - И аз се веч приготвих, хай почнете - ресъл стомахът.
  И ей: устата със усмивка плаха поели сухите трошици.
  И тъй от него час заработили пак ръцете, заприпкали нозете, започнали пак да гледат очите, започнали да слушат пак ушите, старателно задувкали устата, стомахът мелел ден и нощ храната и мислела за всички пак главата.

още в буквара си имахме текстове, които ни учеха не само да четем, а и да вникнем в истинските стойности на живота.

нека пак ги четем на децата и внуците си.

Дано да е така, Руми! Книжката, от която е този разказ прочетох на сина ми още преди да навърши 4. не мислех че не му е време.

можех да чета - баща ми ме научи. една приказка от ранните ми детски години, които често си спомням е и тази за Кума Лиса, която се погрижила за всичките си части на тялото, но не и за опашчицата. И когато я подгонили ловци, точно опашката й се закачила (вече не помня за какво). Но тази приказка ми напомня да се грижа за себе си (не че винаги имам време).

Мъдростта може би ни постига чак като достигнем възраст с по-голяма цифра. Чудно ми е защо, след като се съдържа в приказките, които слушаме и четем още като съвсем малки.