ПОСТНОЯДКА

Драги ми Смехурко, Съседката Станка е вегетарианка. Месо не опитва. Яде зеленчуци като Дългобрадко. (Така се нарича бабиният козльо. Ти нали го знаеш?) Затуй аз й викам стрина Постноядка. Тя на мойта баба по цял ден говори. Иска тя и нея постница да стори. - Какво още чакаш, мари Цоцолано? Изхвърли месото и от твойта къща! Постното започвай, докато е рано! После ще се каеш, ала се не връща. Ако не престанеш с месо да се храниш, тройно по-дебела от сега ще станеш! Но ако захванеш да ядеш коприва и да сърбаш често спаначна чорбица, вярвай ми, ще бъдеш пъргава и стройна кат млада козица! Много се не чуди баба Цоцолана. Постноядка стана. За наш Дебеланко и за Котаранчо тежка скръб настана. Ала козльо бабин навири рогата и още по-гордо заклати брадата. Радост залюля го, че баба ще дъвче трева като него. Веднъж рано стана баба Цоцолана. Събуди и мене: - Ставай, Патилане! Стига ти лежане! Днеска никой вкъщи няма да остане. Събуди децата! Ще отидем всички оттатък реката. Там покрай гората ще берем коприва. - Бива, бабо, бива! - рекох аз и скочих. Мойте патиланци веднага събудих. И те долетяха. Кошниците взеха, лудо закрещяха: - Бабо, да си жива! Ще играем юнашки! И ще ти наскубем три коша коприва! И тръгнахме всички, весели, честити. Тичахме, крещяхме. Гонихме врабците. Минахме реката. Стигнахме гората. И взехме да скубем в кошници коприва... Баба се прозяна, поседна и рече: - Бре, какво започна да ми се доспива? Уж не е далече. А докато дойдем, слънцето припече. И сега по-трудно се пристъпва вече... Слушай, патилане! Доведи децата, да си поотдъхнем тука на тревата! - Отдъхни ти, бабо! - викнаха децата. - Весел патиланец умора не знае! А пък таз поляна само виж каква е! Три дни да я гледаш - да се не нагледаш! Девет дни да тичаш, да се не натичаш! Ние ще играем... Ще берем коприва. При теб ще я носим. Нали така бива?- Както ви се иска, така направете. Повече коприва само наберете. Кошниците двете тука напълнете! И пак се прозяна баба Цоцолана. Дрямка я обори. И тя неусетно очи си затвори. Ние засновахме надолу-нагоре. Две кошници пълни коприва набрахме. И край баба близо пак се заиграхме. В туй време козелът пристигна от къщи. Врещи от далече и се люто мръщи. Сърди се, задето сме дошли без него. Той стигна до баба. Кошниците зърна. Доде го погледнем, и двете обърна. Лицето на баба обсипа с коприва. Дигна ръце мигом баба Цоцолана, лицето си хвана. Скочи, ахна, викна, да тропа захвана. После се затича. Тясна й се стори ширната поляна! Козелът избяга. Ний зад храст се скрихме. После се съвзехме. Намокрихме кърпи. Втурнахме се всички: - Бабо, на студенко! - Ето мокра кърпа. Сложи на лицето! - На ти още, бабо! Сложи на ръцете! - Олеле, лицето! Я го погледнете! Колко е червено! Колко е подуто! Ех, че като викна баба Цоцолана: - Червено! Подуто! Чакай да ви кажа, дяволи проклети! И тя цапна, пухна, повтори, потрети - станахме червени и ний като нея. И никой да гъкне вече не посмея.Като ни натупа, болката й сякаш по-търпима стана. И викна тогава баба Цоцолана: - Кошниците двете до стрък изпразнете! Всичката коприва тука оставете! Кошниците празни ние в ръце взехме. И назад към къщи безславно поехме. Баба Цоцолана с чадъра прикри се. Но, не щеш ли, тъкмо пред нашата порта стрина Постноядка пред нея яви се. - Мари Цоцолано, на какво приличаш! Кажи, какво стана? Ех, че като пламна баба Цоцолана: - На какво приличам! Пък смейш да приказваш! Махай се оттука! Ащо ща дебела като слон да стана, постна храна вече няма да похвана!... Че така, Смехурко. Баба Цоцолана за ден и до пладне постноядка стана. И по този случай позачерви малко черните ни кожи. Но без туй не може. Де щяхме да помним, че лекари бяхме... Така или шнак, но пак се насмяхме. Поздрав най-сърдечен от мен и от мойте славни патиланци! Твой приятел вечен: Весел Патиланчо

До следващата неделя!

Повдрави!

Защо чак до неделя? Мойте щуротии нямат почивен ден :)))

днес някой щурее из блога .
Пусни един-два вица, Гот !
:-)))

Утре, Виши ;)

Бях на разходка и сега надниквам да видя какво ново има.
Имаше едно време една хубава книжка с хубави илюстрации "Работливата мецана", не помня автора. Беше любима на мойте синове, бях я научила на изуст от четене, ако я откриеш много ще се радвам да я прочета отново.

Ще пробвам....

Станала рано зарана
нашата Меца Мецана,
съчки в гората събрала,
огън голям си наклала
та да направи чорбица
Меца на свойте дечица....


Цялата приказка е в стихотворна форма.