Татко и мама вярваха само на оня, който казал, че е елмаз, защото той беше най-старият и опитен златар.

  И аз им вярвах. Някойе отивална църква или се е връщал оттам и като е ударил пръстена си о нещо твърдо, камъчето е изпаднало. Така си мислех, и изглежда така ще да е станало.

  Но какво направе това камъче? Обърка всички не; замая ни, накара ни само за него да мислим!

  Татко каза, че най-добре е да отиде с него в Букурещ и там да го продаде.

  - Добре си намислил – рече дядо и добави: - Ще дойда и аз с тебе.

  - Защо си ми?

  Той се усмихна загадъчно и отвърна:

  - Абе нека да дойда и аз, че да ми е мирна главата.

  - Искаш да кажеш, че нямаш доверие в мене?

  - Не е за доверие думата... Трябва да сме си наясно и на чисто. Пък ако искаш да знаеш, аз имам доверие само в себе си.

  - Ти ли искаш да идеш в Букурещ?

  - Пък защо да не ида?

  Но мама заядливо възрази:

  - Ха! На тебе останало да ходиш в Букурещ! Не си грамотен. Ще те излъжат. Нека Ламбо иде.

  - Де, де – отвърна също тъй заядливо дядо. – Колкото Ламбо все ще сме грамотни.

  - Добре, господине! – отвърна татко. – Заповядай, иди!

  Всички се съгласихме, че камъчето трябва да се продаде в Букурещ, а никой не тръгваше, сякаш нещо ги спираше.

  Един ден камъчето изчезна. И тримата наклякаха пред сандъка, извадиха и разпръснаха всичките парцали отвътре, но камъчето не се намери.

  Те гневно се изгледаха. Татко процеди през зъби към дяда:

  - До един час камъкът да бъде в сандъка!

  Тези думи бяха изговорени тъй, че кръвта ми се смрази в жилите.

  Дядо сепнато се изправи.

   - Слушай, Ламбо! – Със закана произнесе той. – наместо да ми ръмжиш тъй и да ми се преструваш, по-добре остави камъчето на мястото му, защото... не знам какво ще стане!

  - Искаш да кажеш, че съм го взел аз ли?

  - Ти, ами кой!

  Татко се дръпна настрана. Той беше бледен от гняв.

  Сякаш чакаше да чуе поне една дума от дяда, за да го смачка с един удар.

  - Вуйчо! – обърна се мама към дяда. – Не искам аз такива работи! Върни камъчето, не ставай такъв! Най-напред то е Дочково. Дай му го, нека той го даде на когото иска.

  И тоя път камъчето пак се върна от разходката си. Един го вземаше, носеше го в себе си един ден и пак го слагаше на мястото му, за да го вземе друг.

  Нито татко ходеше на работа, нито дядо се отлъчваше далеч от къщата, а когато случайно мръдваше за малко, мама и татко – ако беше вече мръкнало – изгасяха лампата, туряха камъчето на кревата и като се дръпваха настрана, гледаха към нето, за да видят свети ли в мрачината.

  - Гледай, гледай! – викаше той. – Нали свети?

  Мама гледа известно време и с радостно вълнение отговаря:

  - Виждам, виждам, Ламбо! Сякаш малка звездичка.

  - Повече на светулка прилича.

  Каквиждаха светлина – бог знае! Аз не виждах нито звездичка, нито светулка... Мрак и нищо повече.

  - Где свети ма! Аз не виждам!

  - Хайде, хайде, отваряй си очите по-добре! – сгълчава ме тя недоволна.

  Мама и тате образуваха партия срещу дяда, който от весел и шеговит човек стана зъл като оса. Не можеш нищо да го попиташ, дума не можеш да му кажеш.

  Нашата къща потъмня. Като че дяволът беше влязъл и обърнал всичко надолу с главата. От мисъл за богатството мама беше напуснала къщата, забравяше ястията на огъня и те прегаряха, докато станат горчиви като пелин.

  Никой вече не се засмиваше, а мама, която сутрин обичаше да пее, стана залисана, сопната и плаха. Само нощем чувах как тя и татко крояха да си наредят живота, каква къща ще си построят и на кое място ще си купят лозе. Но на сутринта пак мълчание от всички.

  Ааз видях ясно, че загубвам и баща, и майка, и дядо. Тия умни, добри и мъдри хора станаха груби, студени и тъпи!...

  Една сутрин, като играех с приятели из улицата, един от тях ми пукна главата с камък. При такъв случай по-рано мама ще ме цери, ще кълне приятелите ми и ще ги гони с точилка из улицата, а този път не обърна никакво внимание. Нещо друго за беше за нея важното, а моята рана не е голямо нещо: „Ще оздравее като на кученце.”

  Това именно ме накара да видя, че съм загубил и майка, и баща, и дядо. Смутих се. Проклинах часа, когато намерих тоя омразен камък. Идеше ми да го взема и да го запратя някъде или да го стрия на прах с теслата.

  Но един добър случай ми дойде на помощ. Една сутрина на площадката между двете улички заби барабанчето.

  Аз изтичах и с радост изслушах думите на глашатая:

  - Загубен е един камък от пръстен близо при църквата „Света Троица”. Който го е намерил, да го предаде на семейството Иван Гатеви, еди-коя си улица, еди-кой си номер, срещу добро възнаграждение.

  Глашатаят добави още, че за трети и последен път подканя гражданството.

  Тая новина се посрещна у дома с неприятна изненада. Мама здраво нагълча татка защо се бил забавил и не продал в Букурещ камъка, а дядо се ухили широко и победоносно.

  - Ха сега да видим ккакво ще правите! Докато не знаехте чий е камъкът, свободно си крояхте високи и скъпи работи. Ами сега? Ха де! Продайте го де!

  - Че защо да не мога? – рече татко сухо. – Да не са го загубвали! Мога още утре да го продам. Това е намерен камък.

  - Хубаво, намерен! Ха продай го де! За мене не се грижи. Халал да ти е всичко. Змийска кост не ща.

  На следния ден татко не намери камъка в сандъка, но не обади. Вечерта той каза:

  - Тоя ваджийски камък пак липсва. До гуша ми дойде от него. Който го е взел, да го остави, пък утре да го върнем на хората. Съсипахме се от него. Живота си развалихме. Хайде казвайте кой го е взел!

  Всички мълчаха.

  Тогава аз извадих от джоба си една шепичка левове и ги показах.

  - Ето! – извиках.

  - Какво е туй?

  - Тази сутрин аз взех камъка и го занесох у Иван Гатеви. Голяма похвала получих от тях и... тези пари.

  Облекчителна усмивка озари потъмнелите лица на моите старци.

  Ние пак се намерихме, слава богу!