Капчици дъждовни

падат от небето —

и орачу трепна

радостно сърцето.

Чу той техний говор

с ветреца пролетен

и на ранний посев

поздрава приветен.

И в мечти честити

видя той отрано

в златен клас израсло

зърното посяно.

И кръстци, и снопи —

дар за труд грижовни...

Святи, благодатни,

капчици дъждовни!

"Криво седи, право съди

      стар кадия: -

не оставя на мир село

      луд гидия!

Не е лудо като други

      от селото -

тамбура му яворова

      на бедрото.

Рано утром млад гидия

      почва леко,

свири леко, а се чуе

      надалеко;

надалеко по полето

      до жътварки -

сърпи пущат и зафърлят

      паламарки.

Плясват ръце и залавят

      хоро вито -

извиха се, изтъпкаха

      златно жито...

Дойде пладне, лудо-младо

      не почива,

колко свири, толкоз повеч

      зле отива:

че се чуе до невести

      на реката -

те забравят бухалките

      и платната,

та на хоро се залавят

      пощурели,

дойде порой и отвлече

      платна бели...

Падне вечер, луд гидия

      не престава -

на бабите край огнище

      мир не дава;

насам, натам - унесат се

      в глас далечен;

огън гасне - все зелника

      недопечен!"

Криво седи, право съди стар кадия:

"Скоро тука тамбурата, луд гидия.

Де, да видим що е това за свят чудо,

как тъй става старо - младо, младо - лудо."

Занаглася тамбурата момко млади -

стар кадия по брадата се поглади;

дръпна лудо теловете за налука -

стар кадия кравай мустак позасука;

ей го спрепна, ей го метна изведнъжка -

че се сепна кадиево сърце мъжко;

и непочнал истинската луд гидия -

на юнашки нозе рипна стар кадия:

сви, изви се чак от подът до тавана! -

паницата с мастилото от дивана

и торбите с харзували по стените,

като пилци полетяха из мъглите...

"Свири, свири, бог убил те, луд гидия,

божа дарба не заптисва стар кадия!

Свири, струвай старо-младо, младо-лудо:

що е божа дарба - то за свят е чудо."



БАБА И ВНУЧЕТА

Прегърбена се връща от пазар
старица - празна е на гръб торбата,
нанизала краваи на ръката:
за внучета от град заръчан дар.
Прегърбена върви полека тя
и с тънка тояжка се подпира...
И сякаш тя ги вижда - и се взира -
насреща й от къщните врата
как те се хукват дълъг върволяк:
Иванчо, Стою, Ленка, Смил и Слави...
И-й! Трябваше игри... - а тя забрави.
И спря. - И-й пусто! ...Е, до петък пак!