ПОЧАКАЙ, СЛЪНЦЕ

Почакай слънце,
аз не съм готова 
за идващата нощ-
денят ми не е свършен още!
Не се преборих с съвестта си,
за да й дам право на почивка.
Току-що се научих да говоря
съъс камъните и дърветата
и още не запълних своя ден
със мъдростта им.
А ти ме караш да си лягам
и си отиваш тъй спокойно
и тържествено
с огреяните върхове на Витоша,
със подновените от багрите
на залеза селца,
с илюзии за утрешния ден!
Почакай, дай ми време
да разбера как може да се спи
във тоя разтревожен свят,
когато е безсънието съвест,
а съвестта е ден!?

Почакай, слънце!



                  ***

Недей се приближава!
Бъди изображение
върху стъклата на старинна катедрала,
високо и недосегаемо,
за да остане вечният копнеж
в опразненото ми от теб сърце,
притихнало от бдение.
Недей се приближава...



       РАЗСТОЯНИЯ

"Обичам те"- й рекъл той
(пред да бе обичал още).
"Щастлива съм"- отвърнала
(преди да бе щастлива още).
Избълзалите думи отлетели,
пробили хоризонтите
и се превърнали в далечини,
в пространства, в необятност...
Напразно дирили и двамата
една опорна точка,
една възможност,
една илюзия,
за да се заловят-
ръцете им увисвали.
Веднъж, за да се приближи,
той се бе опитал да й спомни
първата им среща.
"Да, да"- отвърнала
(без да си спомня нищо).
И пак отново като колело
се завъртели празни думи,
безсилни, немощни да стоплят
тясното легло...