С дълбока нежност стискам ти ръцете,

целувам пръстите ти - и не знам

дали е диган на земята храм,

където тъй да любят боговете -

тъй както аз те любя, о жена,

сияние във мойта тъмнина.

Като жътвар, причезнал за почивка,

достигнах морен гостолюбни праг

на твоя дом - във привечерни мрак

на скъден ден. С чарующа усмивка

разтвори ти заключени врати -

като бездомник клет ме приюти.

И сетне без почуда ти погледна

внезапните нечакани сълзи,

които гордостта ми не смрази,

склонена, без учудване, но бледна,

видя ти, в своите ръце ме впи

и жадно топлите сълзи изпи.

С приветни думи на утеха нежна

ти тихо ми душата просветли,

и дълго моето лице гали

с ръка внимателна и белоснежна...

Не помня - казах ли ти нещо аз?

Не помня - може би ридах без глас.

С дълбока нежност гледам те в очите,

целувам ти ръцете - и тъжа,

че може би в безплодната лъжа

на думите, тъй бледни, тъй изтрити,

ти няма да откриеш, о жена,

как аз те любя в мойта тъмнина!

Все така съм тъжен, Люсиен!

Мисли странни, светли и нелепи

все така ми тегнат нощ и ден.

За света очите ми са слепи.

С буден поглед срещам съзорен

небосвода утром, с болка тъпа.

Колко те обичам, Люсиен!

Колко съм злочест, другарко скъпа!

Вечер сред тревожна тъмнина,

иде някой страшен и огромен,

с дрезгав глас вещай злочестина.

Ужасен го слушам, Люсиен!

Но защо и твоя сладък спомен

като ужас висне върху мен?