ОПАУ В РАЗВАЛИНИ

  Лятото се проточи – все така горещо и мъчително. Към края на август падна малко дъжд, но това беше нищо за изсушената от жегата Рейнска долина. Даже настъпилият септември, който иначе беше влажен, сега се очертаваше като извънредно сух месец.

  Стопанството обаче малко се посъживи. Изглеждаше, че политическото положение започва да се закрепва. Поръчките за индустрията се поувеличиха, безработицата леко намаля.

  „Амонякверке работеше добре, готвеше се за есенните покупки и пълнеше силозите си. Над Опау, северното предградие на Лудвигсхафен, където бяха заводите, легна тънка пелена от прах. Тя се наслояваше по покривите и листата на измъчените дръвчета, промъкваше се в домовете, в малките бирарии и кафенетата по пристаните. Прахът скриптеше неприятно между зъбите, но в края на краищата това бяха дребни неудобства. Важното беше, че заводът работеше и плащаше редовно надниците.

  А Гунст Хартман постъпи в болница. Един тежък кръвоизлив от язвата го събори в средата на септември. Опита ден-два да се закрепи с някои лекарства, които му предписа неговият домашен лекар, но подобрение не настъпи. Той предаде най-неотложните преписки на своя заместник инженер Зигмунд Раух и със свито сърце навлече болничния халат. Изследванията щяха да покажатдали операция е неизбежна или не е.

  Инженер Раух беше човек от малко по-друг тип – по-млад, властен, държащ извънредно на авторитета си. Решенията, които вземаше, бяха винаги твърди и той стоеше на тях докрай. Началниците на цеховете не го обичаха – просто никога не можеха да намерят тона, с който да разговарят с Раух. Но така или иначе, трябваше да се подчиняват, защото Раух по ранг беше следващият след Хартман, а и имаше някакъв влиятелен роднина в управлението на концерна.

  Справедливостта изисква да се каже, че Раух познаваше добре работата и беше отличен администратор. Съветът на акционерите се чувствуваше с него някак по-сигурен, отколкото с Хартман. Главният инженер беше човек със собствено мнение и не се колебаеше да противоречи, когато сметне за нужно. На всичкото отгоре напоследък все по-често започваше да размисля и да се бави при някои положения, в които сам не беше убеден. А Раух не се бавеше. Онова, което му нареждаха, той изпълняваше веднага. Онова, което зависеше от него, решаваше и държеше да бъде така докрай.

  На осемнадесети септември Раух седна на креслото зад бюрото на Хартман и се зае бързо да оправя изостаналите преписки, които отделът за пласмент междувременно беше натрупал. Някои можеше да се приключат, някои не можеше. Фирмите-контрагенти, общо-взето, хитруваха. Изглеждаше, че есенните селскостопански работи ще се забавят поради сушата, ще се отложат с две-три седмици. Това означаваше, че онези, които закупят торове, ще трябва да ги държат на склад. Стока на склад – това пък водеше до относителна загуба, защото торовете трябваше веднага да се превръщат в пари, а парите – в друга стока. Затова контрагентите намираха причини и отлагаха получаването на торовете за края на договорените срокове, т. е. за края на септември.

  Раух кипеше от гняв пред тези евтини хитрини, но нощо не можеше да стори. Договорите се бяха договори – за края на септември. А за сега можеше само да пълни силозите и да чака дъжд.

  Силозите и без друго бяха пълни. Елеваторите бръмчаха денонощно и изнасяха готовата продукция към големите бетонни бункери. Наложи се да търсят място и във временни складове. „Амонякверке” не можеше да спре работа заради хитруванията на клиентите.

  При това положение на двадесети септември началникът на смяна при силозите Малер забеляза, че силозите № 2 и № 3 отново се загряват – не много, даже по-слабо от преднишншя път, но се загряват.

  Малер погледна часовника – беше седем  и половина вечерта и до края на втората смяна оставаха още два часа и половина. Какво можеше да стори? Каквото беше сторил  и миналия път!

  Той остави заместника си да наглежда елеваторите и се спусна да търси Раух. Нямаше го, беше си отишъл към пет часа следобед.

  Малер дълго не се чуди какво да прави, а се напъха в канцелариите, вдигна телефона и поиска от телефонистката връзка с дома на Раух. Имаше късмет. Заместник-главният инженер беше у дома си и тъкмо вечеряше. Малер му разказа накратко наблюденията си: двата силоза се загряват, макар  и малко по-бавно от миналия път.

  - Измерихте ли температурата? – Запита Раух, след като помълча малко, пресмятайки нещо наум. Той беше присъствал на заседанието, на което Калтбауер изнесе своя доклад, и сега се мъчеше да си припомни подробностите.

  - Н-не – заекна Малер. Той наистина не беше се сетил за това и се обърка. – Но, господин заместник-главен инженер... по-рано беше по-ниска. Сигурен съм, по-ниска беше! – завърши той виновно.

  - Вентилационните уредби? – запита Раух.

  - Задръстени са, проклетите!

  - Добре. Вървете, измерете температурата и разпоредете да я следят непрекъснато! – заповяда Раух. – Ако мине шестдесет и пет градуса, незабавно ме събудете! Когато и да е!

  - Разбрано, когато и да е! – отговори Малер.

  Оттатък затвориха телефона.

  С това кръгът от престъпления, съдбоносни случайности и грешки се затвори. Престъпление беше, че съветът на акционерите отказа средства за ремонт на вентилационните уредби. Така с лека ръка акционерите, скрити зад своя съвет, изложиха на смърт целия работнически квартал на Опау. Случайностите бяха доста: сухото и горещо лято, което препълни силозите, увеличи налягането в тях и задействува неизвестния катализатор, постъпването на опитния Хартман в балница и това, че на негово място седна самомнителният Раух. Случайност беше, че загряването започна късно следобед, когато техническият персонал вече си беше отишъл и край силозите останаха неквалифицирани работници. Случайност – че Малер намери Раух по телефона, иначе той не би се успокоил, докато не го открие лично вкъщи и тогава може би раух щеше да действува другояче. Грешка беше, че Малерне измери покачващата се температура, за да докладва на Раух, че тя вече е към четиридесет  и пет градуса. И последната грешка направи самият Раух, като нареди да го събудят, когато температурата стигне шестдесет и пет градуса. Грешка, защото амониевият нитрит, който при тези условия се получава от амониевия нитрат, експлодира при температура петдесет  и девет градуса.