* * *

  Патер Джон Хауланд разбра, че става нещо нередно, когато скоростта изведнъж се усили и пътниците във вагона започнаха тревожно да се взират навън. Но все още това можеше да бъде случайно.

  Той също се опита да се изправи и да погледне навън. Слизаха по наклон, който не свършваше, а и скоростта не намаляваше. Предпоследният вагон, в който беше патерът, се люшкаше отчаяно наляво и надясно.

  В следващите секунди му стана ясно – влакът не можеше да спре и можеше да се очаква най-лошото. Кокво се правеше в такива случаи? Какво можеше да се направи?

  Страхът го хвана за гърлото, но това беше само за миг. Патер Джон бе изпадал в тежки положения неведнъж, но беше човек със самообладание. Той имаше способността светкавично да съобразява и да взема решения. Влакът, ако не успееха да го овладеят, щеше да излезе от релсите. И това беше смъртта – идваща с ужасния удар, с разкъсващата болка, която пронизва всяка клетка и от която не ти стигат сили даже да изкрещиш...

  Патер Джон в тези мигове съвсем не мислеше така подробно за идващата катастрофа. Той просто интуитивно огледа мястото, където седяха с жена си. Беше далеч от опасните прозорци, зад якото стоманено ребро, което обхващаше отвътре ръба на вагона, между вързопите на индианските жени. Нищо повече не можеше да се извърши и не трябваше да напускат това място. Той хвана за ръка жена си и с поглед й обясни, че трябва да седи. А и тя, усетила ръката му, сякаш се успокои и му се довери. Той беше мъжът, даден й от бога, комуто тя винаги се беше подчинявала. Джон винаги знаеше всичко по-добре и ако трябваше да умрат, щяха поне да умрат заедно.

  Скоростта се увеличаваше, ставаше просто невъобразима. Вагонът подскачаше, люшкаше се и бе чудо, че още се държеше на релсите. Но нямаше да се държи много. Изведнъж една необикновена  сила вдигна патер Джон от мястото му. Вече нямаше горе и долу. Светът престана да съществува, имаше само една огромна тежест, която притисна гърдите му и която му отне дъха.

  „Падаме!” – мина една мисъл в замъгленото му съзнание.

  А вагонът продължи да се обръща – два пъти, три пъти, като че никога нямаше да спре...

* * *

  По броя на жертвите катастрофата при Тукспан е една от най-големите между железопътните катастрофи. При нея сякаш на едно място са събрани цял ред неблагоприятни фактори и обстоятелства: претоварен влак, остър наклон, локомотив с износени спирачки и завой, зад който има пропаст, дълбока над петнадесет метра. Двадесетте вагона се обръщат в тази пропаст.

  Трудно е да си представим ужасната картина на разрушение и масова смърт. Цялото население на близкия Тукспан излязло, за да погребва убитите и да окаже помощ на ранените. И ако тази катастрофа е останала сравнително малко известна, това се дължи на обстоятелството, че тя се е случила в една доста изолирана страна по време на война. Съобщенията от Мексико пристигали доста забавени и изопачени, някои от тях просто приличали на слухове. А и въобще по време на война железопътните катастрофи не са рядкост. Тогава лесно биват нарушавани елементарните правила за движение на влаковете и последиците са най-различни: сблъсквания, дерайлиране, пожари, катастрофи при събаряне на мостове, по които минава жп линия. Така че трагедията така и останала в рамките на една страна, в спомените на ограничен кръг хора.

  А има и една съвсем уникална катастрофа край Салерно в Италия, станала на 2 март 1944 г., когато влакът започнал да буксува в тунел и 426 души загинали отровени от въглеродния окис, отделян от недоизгорелите въглища в локомотива. Спасителната команда така и намерила този влак – цял, невредим, с пътници, които седят като заспали в купетата!

  В съзнанието на обикновения човек железопътният транспорт има престижа на най-сигурния превоз, далеч по сигурен от въздушния и морския. Това, общо взето, е вярно. Ако се вземе като основа превозването на определен брой хора на разстояние хилядя километра, при железопътния транспорт има най-малко жертви. Предпочитането на този транспорт се дължи и на една чисто психологическа особеност. Хората се чувствуват по-сигурни на земята, имат увереността, че тя няма да ги изостави, а и известно е, че при железопътните катастрофи процентът на смъртността сред пътниците е по-нисък.

  С въвеждането на електрониката в железопътния транспорт превозите станаха още по-сигурни. Компютри следят за движението на влаковете и ги насочват по линиите. На електронните табла в диспечерските зали  всеки миг може да се види къде се намират съставите в обсега на диспечера и да се изберат оптимални варианти за тяхното движение.

  Но нека и електрониката не ни успокоява прекалено! Защото тежки железопътни катастрофи стават и сега, близо седемдесет години след онзи зловещ осемнадесети януари по линията за Гуадалахара...   (край)

Това е историята на една от най-големите влакови катастрофи. От следващия понеделник ще се занимаем с най големия взрив, изтрещял преди лятото на 1945 г.