От депресията Данакил се извисяват в полукръг няколко вулкана – „земя на ужас, трудности, смърт”

 

 

  Британският изследовател Лудовико Несбит пише през 1934 г.: „Може би внуците ни ще пътешестват до звездите и ще се смеят на нашите усилия да пълзим по неизвестните кътчета на Земята.” Заедно с други заклети пътешественици от неговото поколение, той споделя убеждението, че последните неизследвани места в света трябва да бъдат завоювани съизмеремо с вложените невероятни човешки усилия.

  Несбит счита автомобила и самолета за прекалено добре изолирани и следователно твърде чужди на пътешественика. Щастлив е „да използва старите, бавни изследователски методи, чрез които самият привкус и аромат на далечни и древни територии болезнено се натрапват върху наблюденията на техния изследовател.” И през 1928 г. неговата експедиция използва такива методи, когато той и двамата му италиански спътници стават първите европейци, видели величествената група вулкани, наречена Ерта Але.

  Целта на мисията им е 640-километров преход от юг на север през депресията Данакил – част от Голямата рифтова долина, прорязваща Източна Африка. Теренът представлява предимно солена пустиня, доста под морското равнище, където е горещо като в пещ. Вода почти няма, а местните племена афар имат репутацията на безмилостни хора. Около половин дузина европейци, които са предприемали рисковани пътешествия из района през изминалите 50 години, се считат за изклани.

  С отправна точка оазисът Ауса при река Ауаш, маршрутът на Несбит минава още по-навътре в пустинята. С всеки изминал ден слънцето пече все повече, а експедицията напредва от изгрева на луната до зори. С появата на слънцето небе и пустиня се сливат и се губи всяка представа за хоризонт, форми и разстояния. Жарко е като в пещ. Но ако в откритата пустиня е горещо, нищо не може да се сравни с депресията Данакил. Там самата земя сякаш гори, даже през подметките на ботушите. Кладенците с вода стават съвсем нарядко и дори камилите започват да измират. Под палещите лъчи на слънцето температурите скачат до 75° C, а в палатките е само няколко градуса по-малко. За да избегнат жегата, хора и животни се крият под камъните като насекоми. Но независимо от тежките условия, в далечината винаги се виждат високите, облечени в бяло силуети на афарските войни, непоколебичи като самата земя. За тях експедицията и особено пушките представляват несметно богатство.

  Една вечер с вдигането на мъглата Несбит и спътниците му внезапно съзират чудна гледка. Пред тях в полукръг от 80 км, направо от плоската бяла земя се издигат пет огромни вулкана. Водачът прошепва името им – Ерта Але, „димящите планини”. Най-близо е Умуна, с плоско облаче дим, прикрепено за склона му. Следва самият Ерта Але, изящен и симетричен сред издигащи се към небето стълбчета пушек. Над всички тях е надвиснала димна завеса, която с падането на мрака се озарява от идващите отдолу пулсиращи червени отблясъци.

  На следващата сутрин изследователите решават да се приближат. Но теренът около вулканите, който от разстояние им се струва равен и гладък, в действителност няма нищо общо с тази представа. Оказва се поле от застинала лава като замръзнало черно море, а всяка вълна е с гребен като острие на бръснач. падините между тях са пълни с шлака, която хрущи като стъкло под краката им и реже ботушите и кожата. Победени, след като превързват раните си, пътешествениците се отправят на запад, покрай зейналата паст на връх Алу. Изкачват стръмен склон, надвиснал над ослепителна равнина от солни образувания.

  Оставили зад гърба си вечен огън, изправени пред ужасна равнина, тази земя се струва на Несбит изключително безмилостна, уникална и плашеща и той я нарича „земя на ужас”. Но тъй като запасите им от вода вече са привършили, те нямат избор и навлизат в нея с надеждата, че техният водач не  греши в обещанията си за кладенец. Със сетни усилия наистина стигат до вир с вода, но на пътя им се изпречва голяма група туземци. За огромно облекчение на изследователите те не са войни, а добиващи сол миньори, които ги посрещат с радост и ги водят до своя лагер близо до сладководен кладенец. Няколко дни по-късно групата започва последния етап от експедицията на север към червено море. Целият преход през един от най-лошите терени в света им отнема 3,5 месеца.

 

 

Тя отстоява солта си

 

  Депресията Данакил, негостоприемният дом на вулканичните върхове Ерта Але е едно от най-безкомпромисните места на нашата планета. Това е изгоряла равнина, почти целогодишно покрита от кора от сол. Предимно под морското равнище, тя е била част от Червено море, но движенията на земната кора са издигнали на север хребета Данакил и по този начин са я отделили от морето. Хванатата в капан вода се изпарила, като върху бившето морско дъно останал солен пласт с дебелина до 3 км.

  Понякога дъждовете отмиват повече сол и я отнасят до най-ниската точка – плиткото солено езеро Карум на 120 м пад морското равнище. Ежегодно то нараства за кратко до 72 км с диаметър, а около него изригват горещи извори, родени от срещата на попиващата надолу вода и разтопената лава, избликваща от дълбините на Земята.




























Скитници в ада

 

  Въпрек кошмарните условия за живот в депресията Данакил, тя е домът на номадските племена, известни като афар или данакили, както ги наричат останалите в региона. Те успяват да оцелеят в непоносимата жега сред пустинния пейзаж благодарение на две основни дейности – номадско скотовъдство и добив на сол.

  От векове солта на езерото Карум осигурява поминъка на местните афар, които с помощта на прътове откъртват блокове сол от дебелата кора и ги оформят на калъпи. Солта се транспортира навсякъде из Северна и Източна Африка. Много данакили все още следват традициите на своите предци, като се местят от място на мясо със своите стада от кози, овце и камили.

  Афар са красиво племе – високи, слаби и жилави. Жените са хубавици и грациозно носят дългите си кафяви поли. Мъжете ходят с бели памучни препаски и тоги и всеки е въоръжен с дълга кама с широко острие, копие или пушка. Жените и децата се грижат за стадото и цели групи семейства се скитат от едно място на друго в търсене на достатъчно трева за паша. Храната им се състои предимно от мляко и месо, затова продължителната суша носи глад  и смърт както за животни, така и за хора.
















Текстът  е от книгата "Открийте чудесата на света" на издателство Рийдърс-Дайджест, а снимките - от www.swisseduc.ch/

на един дъх го прочетох... постингът ти грабва...благодаря ти...няма да мине с едн прочит, просто си струва да се чете пак и пак!тенкс , готин!
и нека да ти ещастливовълнуващ денят!

УАУ!
вулканите -има много красота в тези зловещи картинки!

дадоха ми тази книга, но това не го бях чела.

kosara2008, обичам вулканите от малък. Най впечатляващото проявление на Майката природа....

miralyub, това си струва да се види наистина, а не временните човешки творения. Защото това е Вечното...

cindy, в началото на книгата. И не се притеснявай, ще имам грижата ;)

Чудесен постинг.

а ние се заблуждаваме с VIP BROTHER!!!КАКВО ЧУДО НА ПРИРОДАТА!!!!

s udovolstvie go pro4etoh!!thanks!!:)

krotalka, ligla78, vihra13 радвам се, че ви е харесало! Ще има още...

qko mnogo qko e dagledam zabelejitel nosta na volkanite

pedali nedni ebani preebani da ti eiba mamata