Вотът на доверие мина, 140 депутати подкрепиха правителството и това е абсолютно достатъчно от всяка гледна точка, за да може то да се занимава с дневния ред както го вижда, а не с привнесени отвън и още повече от неясни субекти дневни редове. Не беше изненада; повечето от хората, които следят политиката, бяха в състояние дори да предвидят цифровото изражение, плюс-минус два-три гласа.

 

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ

При предизвестения изход фокусът се насочи към поведението на Синята коалиция, все по-отчетливо доминирана от поведението и стратегическите цели на Иван Костов и – което е факт – все по-малко коалиция, понеже е в ход обезличаването на втория субект, на СДС.

Повечето наблюдатели, дори и пристрастните, отчитат, че Костов направи политически пирует, който е на ръба на правилата. Даже и отвъд ръба.

Без всякакви сметки и без всякакво припомняне на миналото, в четвъртък в Народното събрание имаше ситуация, която изискваше ясна позиция: или против, или за. В делнични дни е възможно да се демонстрират плурализъм, несъгласие, най-различни виждания.

Когато обаче се решава дали да остане на власт едно правителство, избрано с ясния мандат да тури край на далаверата на Станишев, Симеон и Доган или същите тези Станишев, Симеон и Доган да се върнат на власт, шикалкавенето е неуместно.

Тук даже няма нищо общо това, че поне една дузина Костови функционери са в правителството, макар и, както е възприетата лицемерна формула, “в лично качество” – например заместник-министърът на външните работи Константин Димитров и заместник-министърката на екологията Евдокия Манева. Това са подробности, макар да е шизофренично да се разграничаваш от собствените си хора, изпратени от теб във властта.

Става дума по-скоро за друго.

Костов е абсолютно в правото си да не се съгласява с всичко, което Борисовите мозъчни тръстове измислят, както и да иска – кога официално и гласовито, кога – не толкова, да се следват и изпълняват определени политики. Това е въпрос на политически разговор, на убеждаване и на сила, с която да бъдат наложени дадени неща.

Когато обаче въпросът е поставен “или-или”, не може да има топлохладност и това дори не е политическо правило, има го още в Библията.

В политиката обаче още повече.

За добро или за зло след 1989 година на България непрекъснато й се налагаше да прави трудни избори, които тя направи, но бавно и мъчително поради дълбоката раздвоеност на нацията и поради планомерната обструкция на комунистическата номенклатура.

Винаги когато антикомунистическият спектър, който всъщност движеше и продължава да движи събитията, се колебаеше или допускаше компромис, комунистите се възползваха и бавеха нещата. Примери бол.

И обратно, когато антикомунистите не се хващаха на играта на комунистите, когато имаше ясна подредба на целите и приоритетите, нещата се получаваха. Така стана с НАТО и ЕС например, които можеха да бъдат и доста по-рано, ако през 1992 година Доган и “сините мравки” не се бяха врътнали. След което Беров и комунистите ни люляха почти 5 години в приспивна люлка.

Та така. Може да има различия, може да има кавги, разправии, обаче когато отсреща са комунистите, Държавна сигурност и Доган, които всъщност са едно, място по средата няма.

Много е просто.



Оригиналната статия се намира тук.