С картонени шлемове, с глъчка се върнаха воините,
за спомен се снеха, умиха ръцете си с газ
и ми викнаха: - "Тичай, момче, и поръчай на хората
да приготвят курбан за героите, сиреч за нас!"

Без да мисля, аз хукнах - аз бях специално обучен
да промушвам Вестта между огън, земя и вода.
Нямах вече другари, затуй пък усмихнати кучета -
цял кордон от зъби - охраняваха мойта следа.

Като жива стрела, като умен куршум цепех въздуха,
и крещях до прегракване с криви, усърдни уста.
- Мене слушайте, хорица! - виках но те не помръдваха,
и през мен си намигаха. Сякаш ме нямаше там.

Зад гърба си те пазеха своите вехти надеждици,
както крие затворникът фас от пазача суров.
И различно животът челата им с нокът бележеше,
но дълбоко, дълбоко бе всеки на гордост готов.

Но дълбоко, дълбоко сме всички ятаци на дявола,
а пък дяволът шепне, че воините нямат лица.
Че зад техните брони кръвта е лукава и ялова,
че с корона картонена всеки изглеждал би цар.

Затова спирам аз - като кост във гръкляна на пътя,
и крещя, че не съм вестоносец победен, че са
два бодила очите ми, често навътре обърнати,
и че сам ще изправя и сам ще си счупя гласа.

Тук отвързвам сандалите - друг да изпратят нататък,
Който тича по-бързо и по-гръмогласно реве,
та да може да стигне и да се завърне обратно,
без да види стената, иззидана от гърбове.