БЕЗБОЖНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Онзи, с когото си разменяхме някога пръстени,
а сега си разменяме само обиди,
навярно наум ме нарича "онази"
и се налива до умопомрачение в кръчмата -
да забрави колко ме мрази.

Онзи, когото обича душата ми предано,
от светлинни години своята Суламит възпява,
невъзпят не остана и косъм по снагата й здрава,
затова не дочаках от него не ред - междуредие.

Да, не съм птичка божия. Ще си призная безславно:
не умея от клона зелен да подсвирквам апашки.
Аз съм кос, гол и бос, под носа на когото не славеи,
а предрешени свраки и гарги размятат опашки.
И заграчат ли - пак ще изглеждам спокойна, доволна...
То е просто въпрос на тренирани лицеви мускули.

Ако мислите друго - че от липса на обич съм болна,
тайна ще ви открия. За нея не сте и допускали.

ГОСПОД МЕ ОБИЧА.
ГОСПОД МНОГО МЕ ОБИЧА.
ГОСПОД ПРОСТО Е ЛУД ПО МЕНЕ.

Затова ме изпитва с всичко:
ту са пожари, ту са наводнения,
затова ми измъчва децата,
инжектира ги с лудост, с дрога
и очаква да викна: "Стига",
да изплача: "Смили се... Не мога...
Изпрати тази своя напаст, смъртоносната си зараза
на преситения от вярност,
на пияния от омраза,
посипи им с пепел главите
от душата ми бивша, нежна;
те блаженствата да опитат.
Аз не мога. Защото съм грешна.
Аз съм Твоята грешка досадна -
не реброто, излязло излишно..."

Затова затварям Писанието
и на масата сядам - да пиша.