НИНЕЛ - Евгений Рейн

В онези времена наричаше се тя Нинел,
звучеше Нона някак простовато.
Събуждаше се всичко, цъвтеше хмелът -
изпразваше главите и водеше ни някъде.
Студентка по лингвистика приложна
наред тя просто ръфаше романите,
но ето появи се Васюков, Серьожа,
изплува от мъглата като капитан.
А ла французко викаха му Серж,
пробиваше си път подобно багер,
в компанията бях, но да се сетя
как случваха се работите не успявам.
Той появи се ей така, нахълта
по тениска и гащи, тариката,
и някак си веднага и напълно
издуха всички с техния си Кафка.
Делеше сутерен на общи начала
със други футуристи. Но на кино
замине не един и не един успя -
и няма ги отдавна във родината.
Остана тя. Нинел запази като име
и с декадентско цигаре нехайно
на губивремето годините премина.
Доволна ли е? Само Господ знае.
Запомнил съм как в разширените зеници,
където кофеинът с кеф отива,
се отразявах и замирах като птица
зад шкафа във ошмулената й квартира.
На одеало, изтрито до крайност,
на неоправен почернен креват
видях я съвсем своенравна,
но и нежност даряваща, брат.
Но бедност, бедност, сандвич с плесен,
оттатък тънката стена жужат съседите -
оплюват я, а тя криви устенца,
нали играе декадентка.
Защо пък да "играе"? Самата същност,
всичко, що е скрито, а не мнимо,
наклонностите, пола, сънищата -
във нея всичко беше декадентство; е, минус
простонародната й мощ и пипе,
получено в наследство, менте,
като самия ни живот, засипан
в съботници петилетни.
Тя прехвърли несигурния мост
от Незнакомката и Хелда Габлер
дотук, където гениалният и мерзък мозък -
Серж Васюков - почти ограби я,
отмъкна всичко - сервиза безподобен
и две картини отнесе във оказион един,
и въпреки това вървеше все надолу,
хвърчеше, гърчеше е и нанякъде замина.
Но не и тя. Тя взе каквото иска -
лицето й превзе журналите.
Сега е със бельо на миска,
не са й чужди ногрдамите и таджмахалите.
Неразбираеми, но бодри стихове,
забавни разказчета за деца,
а там - във миналото - всички грехове
и всички бездни до последната рокада.
Тури му пепел... Виждах как
поднася цигарето към скопосаните устни,
как, мъртвешки бледа, в мрак
възседнала фотьойла си, следи безвкусните
шеги, как подбира бик за през нощта
измежду младите литературни кадри
и оживявайки се изведнъж във смях
предсказва истината, като на карти.
Да, декадентка бе... Но мили боже
къде изчезна всичко, де се изпари
любимия "Бездомен пес"? И ножа
на Балашов* във тъмнината не искри,
не се налива Блок със тъмното си пиво
и Северянин никого с ликьори не учудва.
Вратата е затръшната; зазидао, макар и живо,
е смъртоносното предчувствие, с което лудо
избязохме на сцената тогава.
И всичко стана просто и резонно,
и вече е покрито с прах. Остана само
смехът ти жаден, заедно със цигарето, Нонна!


прев. Йордан Ефтимов


* Балашов - Някакъв тип, който през 1912 г. нарязал с нож картината на И.Е.Репин "Иван грозни убива сина си". Руски Херостат, с две думи.