Гласовете си бавно допихме
по висящия мост на септември
и увиснахме тука затихнали -
гнили спомени, смесени шепоти.
Пада лятото с райски грохот -
Емилия стои под портрета си.
А очите ни - голи охлюви -
пропълзяват из ателието.
Ето го.

Там косите ще счупят картината,
там се пръскат посоките,
ти си там,
ти си тук - ненадмината
и тъмнокоса.
Двоен цвят:
ти си двойна, неопитна,
опитомена в петната от нашия разговор,
в удвоената вечер те търсиме опипом,
ние,
знаещи всичко, но вече забравили...

Ave, Emilia, gratia plena,
ти пленена и тленна -
и тлееща,
помоли се за нас уморено
като пред благовещение,
помоли се за нас,
за внезапно замрелите
между две-три твои движения,
помоли се за нас,
помоли се за нас,
помоли се за нас уморено...

Ние твоите.
Твои приятели, твои любовници.
Ние - скапани сноби...

Ave, Emilia, ora pro nobis.