Ако, не дай си боже, моят час ме настигне
Сред леден площад, сред улица гореща —
Ще вдигне някой мрежата с хляб и книги,
А служебното лице ще опише моите вещи.

Писалка. Не златна.
От употреба изтрита.
Тя пишеше „Мили.“
И: „Възразявам. Не съм съгласна.“
Портмоне. Констатирахме, че парите...
Парите ли? С тях бяхме наясно:
знаех цената им и знаех да ги пилея.
Ключ секретен. И от кутия на поща.
Моят дом. Със цветята, с мушичките в полилея,
Със кратките дни и с дългите нощи,
с едно момиче, без което е пусто и скучно,
с една снимка на мъж върху скрина.
И в едно чекмедже — половината живот заключен...

Намерихме стари билети —
За влак, за кино...
Колко път през живота си пропътува!
На тръгване трептях от очакване цялата
и от радост звънтях — че се връщам.
До ново отплуване.
...и дреболии: гребен,
парфюм, огледало...
Не бях хубава. Но обичана бях. До края.
До последната, недовършена мисъл.

Тук описът свършва. Печат.
И човекът не знае,
Че всъщност живота ми е описал.