Две по две

         В памет на следвоенна Москва

Момичетата танцуваха две по две
в стари басмени рокли.
Танцуваха на широка площадка
в парка,
сами -
две по две,
две по две, -
танцуваха докато им се завие свят,
стъпка напред - отново назад,
всяка априлска вечер -
две по две -
и полите, скроени на клош,
кръжаха,
трептяха
до късна нощ,
като тъжни цветя
под хладно небе.

Момчетата спяха
край Харков, Орел, Житомир
дълъг сън, вечен сън.
В белоруската ръжена шир
те сънуваха тънки момичета
в здрачния час,
те танцуваха с крехки момичета
първия валс -
в умъртвени села,
в повалени на смърт градове...

Пъстри рокли кръжаха
на площада  в парка
сами
две по две,
две по две.

Само аз се явих
с моя българин
як, чернокос.
И засвятка в ранените погледи
страшен въпрос,
и през валса,
през ритъма
виждах да дебнат очи,
виждах упрек
и завист,
и ревност,
и глад да личи.

Две по две,
две по две.
Тънки токчета. Дунавски валс.
Чувствах тежка вина.
Непомерна вина.
Само аз
върху силна ръка
бях опряла изстинала длан.
Само аз.
А до мен - ту напред, ту назад
чифт обувки - големи и мъжки
отмеряха такт.

Безвъзвратни години.
И първа невинна вина.
И днес като чуя
само кратката дума: война,
аз не виждам ни смърт, ни пожари,
ни погребани градове -
виждам парка и момичета мили
да танцуват
сами
две по две,
две по две.

НАКАЗАНИЕ

Не прозрях.
Беше този, който исках да бъдеш.
Не ти самия. Той.
Бях съчинила пиесата,
твоята главна роля,
декора, костюма ти, репликите,
гласа ти...
Бе герой на юношеска сцена.
Зад рампата
на детската измислица.
Дадох ти думи и жестове,
снага на Парис.
Беше този, който исках да бъдеш.
Не ти самия. Той.
Приших ти оригинален ум,
нежност,
ирония,
мъжко безстрашие,
вярност.
Бях захласната.
Бях шантаво влюбена.

После счупих, по воля на случая,
не очилата с луди диоптри.
Себе си. На парчета.

Л.Стефанова

:)

Благодаря!