Привечер на една аерогара

          В памет на Рафаил Михайлов

Привечер, на една аерогара.

Две чаши кафе. И през стъклата –

криле, облепени от мраз и от вятър,

и лъснали от поледица автобуси и хангари.

Всички отпътуваха. Денят – заедно с тях.

Видях: на куфара му слънцето като червен

                                       етикет се смалява

и дошъл от висините, при нас се приземява

гласът на диспечера – сух като снежен прах...

Ние го слушахме някога трима. В един

                                       такъв мраз,

с лица, по които слизаха сенки на

                                       самолети.

Приятелят седеше замислен, гледаше как

                                       пълнолунието на

                                       кафето свети

и часовникът пръсва мъртъв среднощния

                                       час...

Той не остави адреса си. Излетя на

                                       ранина

с износен шлифер, с карирана риза,

вместо букет – с връзка четки, по които

                                       лепне фирниза,

и под мишницата с няколко недовършени

                                       платна...

Ние трябва да тръгнем – да открием

                                       неговата следа.

Ще го търсим по чакални и митници,

                                       край мостове,

ще горим от безсъние, за да го видим

                                       отново,

разпънал триножника си на облак или

                                       звезда.

И ако самолетът даде свойте скъсани вени

за флейта на вятъра –

и забие перките си в небитието,

и ако дъхът на океаните и на небето

ни развее из огромната вселена –

в такава привечер ще си спомни някой за нас

над чаша кафе на една аерогара...

И радиото ще свири песничка стара.

И по голата писта ще се хлъзга

                                       диспечерския глас.