ЩУРЦИТЕ - Конникът (Балкантон, 1985)




Надежда от "Надежда"

Едно момиче нещо ме заглежда.
Добре де, позагледах я и аз.
- Наричам се Надежда,
Надежда от "Надежда",
нали ще ме изпратите до нас?

- Приятно ми е! - казвам
- Аз съм Петър!
- Не са ли ви разправяли за мен?
За Петър от "Четвърти километър" -
грамотен, неосъждан и ерген.

Двама крачим по тротоара в
тихия град...

И до "Надежда", тъмната алея
отдавна вече зная наизуст -
от ходене по нея престанах да пълнея
и ето че приличам на Исус...

"Четвърти километър" е далече
и братче, докато се прибереш
започва да се съмва, но добре,
че не ме е страх да повървя и пеш...

Чу ли стъпките по тротоара
в тихия град?

И плахо я помолих аз накрая
да изпращам вместо до дома
до спирката оная, после на трамвая,
а по-нататък може и сама!

Обаче, знаете ли, в тез трамваи
пътуват граждани граждани какви ли не!
И там Надежда с друг се запозна и ...
да беше се сбогувала поне!

И в късни нощи другият младеж
да ходи до Надежда бил готов!
И казват че Надежда за туй го и поглежда
със вяра, надежда и любов ...

Пък аз до моя весел километър
пеша си ходя всеки ден
и пак съм братче, Петър, просто Петър
грамотен, неосъждан и ... ерген!



Хамлет

Искате да свирите на мен?
Държите се сякаш познавате
всички дупчици на ума и сърцето ми.
Искате да изтръгнете
скрития звук на тайната ми,
да ме просвирите от най-ниската
до най-високата ми ноти?
Не!
За какъвто щете
инструмент ме смятайте -
можете да ме разстроите,
но не и да свирите на мен!

О, в такава нощ минава само трамвай,
като последна стража.
Последен звън и друго няма.
Сега и аз мога да ви кажа.

Във спор със свойта млада памет
един връстник на всяка младост,
съвременен объркан Хамлет
пресича сред нощта площада.

О, все още крачи Хамлет в мрака,
трепери от студа среднощен,
по дънки и със тънко яке
той чака своя знак все още.

Сред булевардите се вглежда
във непознатия прозорец.
Там будна е една надежда,
там някой днес ще му отвори.

Къде момче, сега отиваш
и наш"те сънища тревожиш?
Дали все още Хамлет жив е -
средновековно невъзможен?...

О, в такава нощ минава само
трамвай, като последна стража.
Последен звън и друго няма.
Какво не мога да ви кажа?

Дали все още Хамлет жив е?
Дали все още се тревожи?
Да бъде или да не бъде -
средновековно невъзможен...



Конникът

Кой препуска диво в нощта,
слял се с коня си в безумен
устрем,
сякаш гони края на света
свил до болка немите си
устни?

Чуй камшика как свисти
и разсича с ярост тишината
Коннико, какво ли търсиш ти,
че летиш към края на земята?

Няма да се спреш за миг едва,
няма към какво да се завръщаш.
- Устремът е моята съдба,
рискът е печалната ми
същност.

Хората в спокойни нощи спят
в тихите си сънища.
Мен ме гони лудият ми път
през нощта нагоре към
звездите.

Хората... не бягам аз от тях.
Зная - просто нямам вече време
нерви, думи, помисли и страх -
аз от тях изплетох своето
стреме.

И летя към моя хоризонт
и летя към кулите от пясък.
Миналото си смених за кон
и за мен избора е ясен.
Кой препуска диво в нощта?
Аз препускам диво в нощта!



Не умирай

Недокоснат и слънчев,
януарски ден
носи пак неотлъчна
ранна мъка за мен.

В най-тревожната зима
и най-белия сняг
ясно, необяснимо,
виждам траурен знак.

И жестоката горест
с бледи думи теша.
Зрее някаква повест
в мойта жива душа...

Тъмна сянка се спира
на студения праг.
Черен кон ли умира
там на белия сняг?...

Няма вече двуколка,
няма шеметен бяг.
Само черната болка
върху белия сняг.

Детска мъка извира
от далечния мрак...
Черен кон не умирай
върху белия сняг!