ПАША ХРИСТОВА - 1972 (Балкантон)





Една българска роза

Добър вечер приятелю млад,
добър вечер другарю.
Добре дошъл в нашия град,
добре дошъл в България.

Вземи във този хубав ден една българска роза от
мен.
Нека тя да ти разкаже с ароматния си глас
за Балкана, за морето и за всички нас (всички
нас).

И когато приятелю млад
и когато другарю
си тръгнеш ти от нашия град,
си тръгнеш ти от България.

Вземи във оня хубв ден една българска роза от мен.
Нека тя да ти напомня с ароматния си глас
за Балкана, за морето и за всички нас (всички
нас).

И не забравяй нито ден ти таз българска роза ...и мен
Нека тя да ти напомня с ароматния си глас
за Балкана, за морето и за всички нас
(за всички нас, всички нас).



Остани

Остани си там - далече
в сънищата и в мечтите
хубава, когато идеш
два пъти по-хубава, когато си отиваш

Остани си при свездите
пролетния топъл вятър
хубава, когато идеш
два пъти по-хубава, когато си отиваш

Ще те търся, ще те чакам, ще те чуствам
ще търся винаги край себе си
като въздуха, като земята
със които непременно ще се слея

Остани си там - далече
в спомените и сърцето
хубава, когато идеш
два пъти по-хубава, когато си отиваш

Ще те виждам, ще те зная, ще те нося
ще те виждам винаги край себе си
като слънцето, като луната
със които моите дни и нощи греят



Повей ветре

В дъжд, сняг и мраз-
ти вятър студен.
Все питам аз:
-Где си в тоя ден?
Чуй! - щом пролетта,
с вик открий света.
Eла, при мен!
Повей, повей, скитнико ветре,
ти знаеш где е той! (x2)
Моят зов предай!
Повей, повей, верни мой ветре,
и любовта край нас, (x2)
нека засияй!
Простри топла длан
и път ми бъди,
върни пролетта
и ни води!
Повей, повей, буйни мой ветре
и всяка болка в нас (x2)
с обич разпилей (x2)
Повей, повей,
ветре мой!



Спри, време

Още десет часа, още десет часа
имаме със тебе сред шум от колела.
А влакът лети, ще мине нощта и утрото ще ни раздели.
Още осем часа, още осем часа
имаме със тебе сред този коридор.
А влакът лети, ще мине нощта и утрото ще ни раздели.

Спри влак време спри.
Спри влак време спри.
Да бъдем сами далеч от тук,
далеч от тук...

Там е брегът на твойто море и
твоята къща с цветя и смокини.
Малкия залив с белите скали
и леките лодки с бързи весла.

Недей да се връщаш при белите скали.
Смокините са черни, а лодките пробити.
Всеки камък там е засада зла.
Всяко клонче крие изстрел коварен.
Остани, остани, остани...

Още само един час, още само един час
имаме със тебе сред шум от колела.
А влакът лети, ще мине нощта и всеки миг ще ни раздели.
Веч остават минути, веч остават секунди
да бъдем щастливи със тебе сега.
А влакът лети, ще мине нощта и всеки миг сега ни дели.

Спри влак... Спри влак...
Спри влак.. Спри време...
Но зная сега на твоя тих бряг ти пак ще скърбиш за твоята къща, за белите скали.
За твойта земя.