Плахи звездици в небе потъмняха;
рано без време петлите пропяха…
В село се късни прибират жътварки.
Хубава Яна припират другарки:

 „Яно, каква е таз твоя промяна?
Весела беше за час и засмяна —
що е че ходиш тъй грижна, неволна?
Нещо потайно не би да си болна?“

 - Болна съм, дружки, зла болест ме бие,
лазят ме тръпки, свеста ми се вие,
вихър се кани, а прязнощ е тъмна…
Кой знай до утре ще ли да осъмна!

 Ясния месец зад облак потъна;
въхър налетя, дървета прегъна...
Яна низ пътя се бъхти, превива;
като веда е — ни мъртва, ни жива.

 Около нея в почуди жътварки;
хубава Яна припират другарки:
„Яно, що ходиш, що кършиш ръцете?
Де ти е памет? Що е на сърце ти?“

 - Свива се сърце и памет се губи…
Дружки, неверници, змейно ме люби.
Пусти остали вси билки чемерни.
Ох, не напусто са облаци черни! -

 Лавнаха псета далеко по двори,
тъмното небо се надве разтвори -
и стреловита светкавица блясна;
от невиделица трясък се трясна.

 С трясък рой налетяха стихии:
змееве, змеици с златни кочии -
цялата рода на змея Огняна,
сбрана на сватба по хубава Яна.

 Свиха, извиха - на вис полетяха.
Миг само плахи жътварки съзряха,
хубава Яна с незнайно си любе
как се зад облаци тъмни загуби.