Удар!
  Носът на "Имо" се вряза с трясък и ужасяващо скърцане в десния борд на "Монблан" - там, където бяха наредени варелчетата с бензол. Десетина от тях се разхвърчаха и от разкъсаните им стени ливна прозрачна светла течност.
  Но това още не беше всичко. След удара носът на "Имо" започна да се измъква от широката пробойна, която бе оставил. Застъргаха изкривените и разкъсани стоманени обшивки, захвърчаха искри. И разленият бензол пламна. 
  В един миг по палубата "потече" пламък. Той се изви наляво и надясно и захапа варелчетата. Няколко от тях се пукнаха и заляха пробойната с огнени струи.
  - Горим! - изкрещя някой. - Този норвежки кретен! Помпите!
  Беше старши помощникът.
  Льо Медек изскочи навън  и се втурна по стълбите. Може би още можеха да сторят нещо? Но какво?
  В тези секунди той като че виждаше всичко това някак отстрани, с погледа на друг човек. Съзнанието му беше придобило кристална ясност, сетивата бяха изострени докрай. Това беше съдбата, той го беше предвиждал - още от онзи проклет ден, когато в каютата му влезе нахалният интендант. Нищо не можеше вече да се върне.
  - Хващайте се за помпите! - изкрещя той.
  Две силни струи вода заблъскаха по пробойната. Но огънят не намаля, той вече се беше вмъкнал в трюмовете. Над носа на "Монблан" се изви стълб от черен дим.
  Моряците излязоха от вцепенението си и се разтичаха. Двама от тях под прикритието на водните струи прескочиха огнената завеса и се опитаха да изхвърлят варелчетата в морето. Но димът не намаля. Сега той излизаше от трюмовете на още по-големи черножълти кълба. Гореше дървената обшивка и никой не можеше да каже точно къде.
  - Капитане, дайте пълен напред! - извика Маккей зад гърба на Льо Медек. - Или потопете кораба!
  Едното беше безсмислено, другото - невъзможно. Маккей смяташе, че при бърз ход напред вълните ще прехвърлят пробойната и ще залеят трюмовете. Но пробоната беше високо и вълните нямаше да я стигнат. А да отвори кингстоните и да потопи кораба нямаше време. Щеше да мине най-малко половин час, докато чакат водата да залее трюмовете.
  Долу гореше, и то бързо. "Монблан" можеше да избухне всеки момент.
  Льо Медек разбираше добре, че всичко е загубено. Имаше още един шанс - да се опита да изведе кораба от тесния залив и тогава да заповяда да го напуснат. Взривът щеше да стане далеч от града.
  Но затова вече нямаше нито време, нито хора. В машинното не беше останал никой. Ужасените моряци, виждащи неминуемата гибел, бяха спуснали без команда двете спасителни лодки и тичаха към щормтрапа.
  Като че всичко ставаше насън. Като че Льо Медек беше преживявал вече някога и някъде онова, което се разиграваше пред очите му. И пак като насън той вдигна ръка и извика:
  - Заповед! Всички да напуснат кораба!
  И сам изтича към щормтрапа. Изчака и последния моряк да слезе, тогава скочи.
  Лодките се отделиха от горящия "Монблан" и се насочиха към Дартмът. А "Монблан", тласкан от вълните, започна бавно да приближава кея на Халифакс.
  Командирът на английския крайцер, който патрулираше край входа на залива, не знаеше с какво е натоварен "Монблан". Той няколко пъти сигнализира, че изпраща помощ, и се учуди, когато видя, че екипажът напуска кораба. От крайцера спуснаха моторница със задача да закрепи "Монблан" на буксир към "Стела Марис" - оназ същата злополучна "Стела Марис", която беше предизвикала нещастието и която сега беше намалила скоростта си, за да може евентуално да се притече на скорост. Ако тази идея беше успяла, "Стела Марис" щеше да изведе "Монблан" в открито море и щеше да спаси Халифакс.
  Но не успя.                                                               (следва продължение)