ТОМАС ЕНДРЮЗ

  Сър Томас Ендрюз четеше в каютата си, когато ударът го блъсна към стената. Светлината на лампата примигна, но не загасна и постепенно се стабилизира. Ендрюз едва имаше време да остави книгата на колената си, когато последва вторият удар. Той беше по-слаб, но някак по-неприятен и Ендрюз веднага разбра откъде идва това впечатление - чу се скърцащото късане на обшивката. Беше някъде долу и напред, към носа.
  Ендрюз скочи от леглото и започна да сваля пижамата си, като едновременно се взираше през прозореца. неговата каюта беше откъм левия борд и той не виждаше много нещо. В черната спокойна вода се отразяваха броениците светлини на кораба. Едри парчета лед плаваха близо до борда.
  "Ледено поле! Натъкнали сме се на ледено поле!" - помисли си Ендрюз със свито сърце. Това, че корабът беше спрял, не му се струваше прекалено тревожно. Но звукът който беше чул - онзи звук от скърцане и разкъсване на обшивката - караше ръцете му да треперят.
  Той навлече набързо ризата и панталоните си, вдигна телефонната слушалка и щом чу гласа на телефонистката, каза бързо:
  - Капитанският мостик, мис!
  - Сър - опита се да обясни телефонистката, - в момента ...
  - Прекъснете всички разговори! - предсече я Ендрюз. - Намерете капитан Смит или дежурния старши офицер!
  - Веднага, сър! - отзова се женският глас.
  Чу се как превключи линията. Обади се Мърдок.
  - Тук е Ендрюз! Какво е станало?
  - Сблъскахме се с айсберг, сър! Има пробойна в носовата част. Капитан Смит слезе в машинното. Имате ли някакви съобщения за него?
  - Аз също слизам там! - рече Ендрюз. - Искам да го видя! Ще ви позвъня отнякъде след малко!
  Той се дооблече надве-натри и изскочи в коридора. Беше пусто и сравнително тихо. Само в кабината наблизо се чуваше неспокоен женски глас. Лампите плъзгаха своята светлина по кремавия плюш, с който бяха обшити стените. Дебелият килим поглъщаше стъпките.
  Ендрюз изтича по коридора и слезе по извитата стълба. Долу, във втора класа, беше много по-шумно. С хлапане се отваряха и затваряха врати, полуоблечени пътници бяха наизлезли пред каютите и оживено се разпитваха един друг. Тук ударите се бяха почувствували доста по-силно и тревогата беше по-голяма. Но никой не знаеше нищо определено.
  - Заседнали сме в някакво ледено поле! - обясняваше на италиански един нисък черничък мъж. - Niente pericoloso! Нищо опасно!
  Двама стюарди в тъмносини униформи се опитваха да успокоят хората. Това за леденото поле навярно го бяха измислили те.
  Ендрюз не успя да види капитан Смит, когато слезе към трюма. Но това, което видя му беще достатъчно. По шума на нахлуващата вода и по откъслечните сведения, които долови от машинисти и огняри, както и от моряците, които бяха успели да избягат от помитащата всичко по пътя си вода, той получи представа за пробойната. И сякаш невидима ръка го хвана за гърлото. Шест от предните камери се пълнеха всяка секунда с огромно количество вода и може би бяха вече напълнени. наводнено беше пощенското отделение, наводнени бяха и две помещения на трюма. Херметичните врати не работеха добре - те само забавяха проникването на водата, но не я спираха.
  Тук, стоящ стъписан на стъпалата към машинното отделение, Ендрюз изведнъж разбра: "Титаник" потъваше. Всички негови предвиждания и изчисления се бяха оказали безпомощни пред стихията, която сега нахлуваше в кораба. Неговата най-блестяща рожба, гордостта му на конструктор, венецът на дългия му живот загиваше. И затова беше виновен той! Никой друг. Той не беше съобразил вероятността за една такава голяма пробойна. той беше изчислил камерите по такъв начин, че сега, напълнени с вода, те щяха да повлекат "Титаник" в бездната. И накрая, той и само той не беше проверил сигурността на предпазните врати. Беше се опиянил от мита, който сам бе създал и на който другите пригласяха. Трите хиляди души на борда не подозираха, че Томас Ендрюз, прославеният конструктор, ги бе излъгал!
  Зави му се свят. За миг светлините на площадката се наклониха над него, ушите забучаха. Ръката инстинктивно се потегна и се залови за перилата.
  Свършено беше. С "Титаник" загиваше и той. това беше като присъда. Като неочакван и несправедлив удар на съдбата, затова - толкова по-страшен.
  Само че имаше още нещо преди смъртта. Трябваше да обясни на капитана защо корабът ще потъне. И да предупреди, когото можеше. Това беше само негов дълг, никой друг не можеше да го стори.
  В душата му нямаше скръб. По-скоро имаше примирение и един ням въпрос: "Значи ... така трябваше да свърша? Защо точно така?"
  Не беше религиозен. Не вярваше в провидение и съдба, цял живот се бе уповавал само на себе си. Беше вървял през горчилки и успехи, беше създал семейство и отгледал деца, беше човек, който смяташе, че е изпълнил дълга си към човечеството. А сега изведнъж съзря с кристална яснота, че всъщност единственото, което го е движело, е било желанието за самоутвърждаване. Това желание го вкара в капана "Титаник". Но тук бяха поддмамени още три хиляди души.
  В ръката си чувствуваше студеното дърво на перилото. Но това вече не беше неговият свят - нито трептящите под краката му стълби, нито жълтата светлина на лампите. Това беше един свят, с който той се разделяше.
  Но за да се раздели достойно, трябваше да предупреди хората.
  Той напрегна мускули и бавно заизкачва стълбите. Там, някъде в коридорите, го настигна един от младшите офицери, който козирува и каза:
  - Сър, капитан Смит ви моли да отидете веднага при него в каютата! ( следва продължение )
 

Благодаря в очакване за следващото...