Генчо Стоев (1925-2002) - Господинката


 1.
 Човекът подаде глава от дупката на сеновала. Нямаше опасност да го видят. Нощта беше настъпила внезапно. И без да е много тъмна, заличаваше вече старите брястове в двора на фермата. Бараките на работническото селище и огромните корпуси на централата отсреща липсваха, както някога през младините му, когато всичко наоколо беше голо поле.

  Една-единствена звезда плуваше ниско в млечния мрак. Додето я гледаше и додето се питаше къде я бе видял предишните вечери – над комин или над водоохладителна кула, тя избледня, разпои се и изчезна. След нея потръпна сияние на волтова дъга: все по-млечно, все по-приземено – и замря. Останаха само шумовете: компресор гнетеше ситно въздуха „тф-тф-тф-тф-тф-тф”; звънтеше със закръглен ек тежка, търкаляна стомана „кю-ю-й-и-ин-нь”, „кя-я-й-ин-нь”, локомотив лашкаше вагони по коловозите на строежа – локомотивът беше товарен и затова не го вълнуваше. А от обратна посока – откъм навесите зад сеновала мучаха кравите – тъжно, нявгашно. До някой друг месец щяха да ги ликвидират. Тук мерата отесняваше.

  „Франкфурт на Майн!”, рече той. Като възпитан човек от известно време не псуваше и използваше тая парола за пращане на хората и нещата по майната им. Сетне се върна обратно в дупката, напипа дървеното куфарче, отвори го, помириса ризите, тури си най-чистата, навлече пак ватенката, провери дали голите жени са в джеба и вече беше готов.

  И вече бе тръгнал, когато чу кашлицаоткъм левия край на сеновала. Не видя никого. Бе дърто тютюнджийско кашляне, добре обработено и занимателно – на някой друг стар единак, незачислен още на работа и на легло в общежитието. И му се почуди защо не е отишъл в хотела на гарата, където сигурно е топло, светло и където сам не можеше да отиде. Щяха да го познаят.

  Излезе на шосето и отдалеч подуши лепкавата миризма на кебапчета. Години наред бе живял с нея; и всяка от тези години бе имала по триста шейсет и пет вечери; и всяка вечер по пет-шест кебапчета. С изключение на редките случаи, когато улавяше по някоя риба – там дето имаше реки и язовири и когато си ги препичаше върху жаравата край брега. Но рибата бързо свършваше, щом се насъберяха такива като него. Някои правеха бомби от карбида, а карбид у монтажника – колкото щеш. Рибата сигурно беше свършила и в тукашния язовир. „Да живеят кебапчетата! – рече той. – Ура за кебапчетата!” Плю, но продължи натам, защото за Бадемлика се минаваше през кебапчетата и друг път нямаше. После долови позната глъч и видя мъждивите светлини, виснали като фенери в тъмното, рамкосани с по един ред неизмазани тухли.

  Той би влязъл тук да си сгрее гърлото с ракия; или по-добре с коняк, защото бе по-модерно така; и дори поспря – безсилен да продължи; ала беше дошул за друго; и рече пак „Франкфурт на Майн”; и нещата се подредиха магически както трябваше; и той подмина за Бадемлика. 

                                            (следва продължение)