Ивайло Петров (1923-2005) - Леля се годява
В една зимна утрин дядо ни събуди необичайно рано. задумка с големите си ръбести юмруци по рамката на прозорчето, та разтърси скрежа по стъклата.
- Умрели ли сте брей! Ставайте!
Събудиха се мама и тате, разшавахме се и ние със сестричката. награбихме горните си дрешки и се втурнахме в другата стая. Там беше затоплено, приятно. Баба и леля бяха станали много рано и шетаха припряно около печката. Присъедини се и мама към тях, та трите жени зашетаха из къщи, сякаш него ден щеше да има голям празник.
Леля ни помогна да се облечем, поглади ни по главичките и ни настани зад печката.
- Искате ли да ядете, леличка? Хайде, яжте! Леля ще ви направи попарка!
Леля беше неспокойна. Ясносините й очи блестяха тревожно-радостно. И не ни оставяше да сърбаме попарката – ту сестричката ми щипне по бузката, ту мене погъделичка.
- Мамо маа! Днеска Коледа ли е? – запита сестричката ми, а жените се засмяха.
- Коледа е още далеече! – рече мама и изтри нослето й. – Леля ще се годява днеска. Сватовници ще ни дойдат, а пък ти каквато си опърпана! Яж, че да ти облека новата рокличка!
Сестричката ми несръчно загребваше от паницата с голямата дървена лъжица и половината от попарата се разливаше по ризката й.
- Лельо, ами ти как ще се сгодиш? Какво ще стане, като се сгодиш ма, лельо?
- Ще направим сватба, миличкото ми, и аз ще отеда у други хора. Ще стана леля на други дечица.
Лъскавите очи на сестричката ми се изтърколиха към леля, а долната й устничса трепна веднаж-дваж и пискливото й гласче изпълни стаята.
- Уу, гайда писклива, пак си пусна пискуна! - ласкаво й се скара баба, взе я на ръце и започна да я умирява. – Леля ще се годява, а ти плачеш! Мълчи, бабиното! Леля ще те дари с хубава риза на сватбата. Ух каква хубава ризаа! Ела баба да ти я покаже в съндъка с лелиния чеиз! Ела, ела, ела...
А аз – колко радостно ми стана: „Сватба ще има у нас!” Изскочих на двора и потънах до гърди в дълбокия пухкав сняг. Правех си топки и ги хвърлях, но те се разпиляваха във въздуха. Времето беше тихо, приятно студеничко и като дишах, в ноздрите ми се образуваше скрежец. Слънцето изгряваше и лъчите му бяха тъй червени и меки, че аз спокойно гледах срещу тях и не мигах. заоблените пухени преспи, които се извишаваха чак до стряхата на къщата, станаха бакъреночервени. дядо и тате разчистваха пъртина до вратника. бягах по пъртината, отивах при дядо, той ми замахваше с лопатата да не му преча, и аз се връщах обратно. По едно време из къщи излезе баба, спря се до пруста и тихо, сякаш се пазеше да не я чуят съседите, повика дядо. Той заби лопатата в снега и дойде при баба.
- Хората ей сегичка ще пристигнат, пък няма с какво да ги посрещнем – рече баба. – Една кокошка да беше заклал!
Дядо се намръщи, погледна с ясносините си очи към небето и промърмори:
- Ще ги хрантутиш с кокошки! Без кокошка санким няма да мине!
- Ух, божеей, душата ми скоси този човек! – приплака баба и се плесна с длан по бедрото. – Че хора ще ти дойдат бре, човече божи! Стипца недна! Треперко! Сватовници ще дойдат на дъщеря ти.
Дядо подаде напред тумбестите си разтреперани ръце и започна да ги разтрива. така правеше той, когато се колебаеше за нещо.
- Една кокошка ли струва дъщеря ти, бре! На такива дни като ми затвориш душата, по-хубаво с гръм да ме убиеш – разплака се баба.
Дядо неохотно се затътри към курника. След малко той се върна със заклан петел, уловил го за жилестите крака. От порязаната шия на петела капеше кръв и бележеше алена диря по снега.
- На! – рече той, като го подаваше на баба. – Работата станала не станала, ти кокошка ще им колиш. Нека плюскат петел. Той и без туй се кара с младото петле, а и прескача у съседите. Виж, че скочил в чужда тенджера!...
Скъперник си беше дядо. да се зададе празник и жените да заколят кокошка – очите им ще извади.
Знаеше колко кокошки има в курника, колко ярчета, колко петлета, знаеше навиците и отличителните им белези. Наистина те бяха малко и малко снасяха. През лятото вкъщи се намираше яйце само за болно – с останалите дядо купуваше сол, газ и други дреболии. Мотика, сърп или коса да се счупи или притъпи, той сам си ги точеше или поправяше. сядаше под хамбара, като подгъваше босите си крака тъй, че ходилата му служеха за възглавница, поставяше пред себе си една грамадна гилза от шрапнел с дъното нагоре и чукаше върху нея. Тази гилза от шрапнел, тежка седем килограма, дядо донесъл чак от одринския фронт.
Тръгнал си за дома, сложил гилзата в раницата и я домъкнал до село, за да си направи от нея вьорс. тежко живееше дядо и всичко у него беше тежко, недодялано: и мотиката, с която копаеше – голяма колкото връшник, и косата му, наклепана едро-едро, и сърпут му, и паламарката му – всичко старо, ръждясало, направено от собствената му ръка. но дядо не се оплакваше от нищо. Друхите си износваше до парцал, а в къщи никога не питаше дали има сготвено. С комат хляб и две глави лук той прекарваше цял ден на нивата. Обикновено той ходеше да коси, докато другите пожънваха нашето и хукваха по чуждото. Връщаше се вечер по тъмно, вземаше един краещник хляб и се качваше на джанката в хармана. Една хапка хляб – една джанка.
Ето това караше тате да се пука от горчив смях. Шегобиец и весел по природа, той не можеше да се примири със сиромашията и понякога злъчно се присмиваше на дядо:
- Все събира, все скътва, все косъма на две и пак е същият! Къртица! Хаджиоловите донесли от фронта златни пари, а той домъкнал гилза от шрапнел!
Дядо се сърдеше:
- Нека умра аз, па ще те видим тогава!
- Ще продам тия келемета и ще ида да работя из градищата. Няма да слугувам на Хаджиоловите!
- Иди, що седиш! Излезеш ли от село, ти от глад ще умреш. Вас ви дай само да пилейте!
Такъв беше дядо. А все пак дали беше скъперник? Дали не му се искаше в оная зимна утрин да заколи не една, а три кокошки за сватовниците, които щяха да поискат едничката му дъщеря? ...
Сватовниците пристигнаха рано-рано. Единият беше висок, едър, наметнат с нов ямурлук, а другият – нисък, окръглен като пумпал, с нова морава антерия. Валчестото му лице червенееше като разрязана диня. Познах го отдалече. Киранчо Досков. Той е най-известният сватовник в село. Дето замирише на годеж, той е там. Голяма сиромашия го гази, децата му едно от друго по-дребни и голи. Да го видиш лятно време, ще го съжалиш. Калпачката му мазна като тиган, ризата му само едно огърле на шията, останалото кръпка връз кръпка. Ала за зимата Киранчо има нова морава антерия, която облича само когато ходи на годежи. Мерне ли се моравата антерия из село, хората вече започват да питат де има годеж и очакват сватба. И не се излъгват, защото Киранчо има златна уста. Момата, която ще се годява, може да е сляпа, мързелива, грозна и каква ли не, ала щом започне да я хвали Киранчо, работата е свършена. Ще разчовърка рода й от девето коляно, ще ти я изпише като икона – иди кажи, че не е жена за тебе.
Като разбрах, че идат сватовниците на леля, изтичах до вкъщи на един дъх: „Бабо, идат!” – и на минутката се върнах при дядо и тате. А сватовниците прегазиха дълбоката пряспа пред вратника и влязоха в двора.
- Добруту, вуйчоо! – поздрави Киранчо и заотупва късите си тумбести крака в пъртината.
Дядо, все още ринейки сняг, отвърна на поздрава му, а тате изведнъж почервеня и едва не прихна да се смее. – виж ти какъв роднина сме имали!
- Добро утро, дядо Иване! – тихо, почтително поздрави и другият, с новия ямурлук.
Познах и него – Митри от Бабаделиевите. Те бяха едни от най-заможните хора в село. И както подобава на положението му, Митри се усмихна с крайчеца на тънките като цепки устни и запита:
- Гости неканени искате ли?
- Че кой бяга от гости? – рече дядо и едва сега престана да рине и заби лопатата в снега. Навярно още като пристигнаха гостите, той трябваше да остави лопатата, но нали трябва да се държи малко-малко на положение? Така де, няма да се юрнеш да ги посрещаш чак от улицата – откога ви очакваме! Не, който ни търси, ще ни намери!
Забелязах, че и вкъщи посрещнаха „неочакваните” гости също така сдържано. И там Митри също така отупа снега от навоите си пред прага и запита дали приемат неканени гости, а Киранчо набързо се сроди и с баба, като я нарече вуйна и й целуна ръка. Той влезе вкъщи, както влиза в собствената си къща и заломоти каквото му падне на устата. Например миналата година, като хванало времето капан, той закъснял с каруцата в „Корията” и го нападнали вълци. Ако искате вярвайте, единият вълк бил голям като магаре. Спрял се на пътя срещу воловете и не мърдал, а другият вълк едва не скочил в каруцата. Хубаво, че Киранчо го цапнал с дръжката на камшика, та кръв му потекло от носа...
- Ехе, виж ти! И труд си правите за тая работа! – каза той, като започнаха да нареждат трапезата. – Ний, вуйчо, за ядене не сме дошле! – А в същото време свали калпачката си, захлупи я на рогозката до лявото си коляно, седна по-удобно и облиза избърнатите си, дебели като луканки устни: „Щом, значи, сте се трудили, ще хапнем, не сме по-големи от хляба, я!” Опитното му сватовническо око долови, че ще падне голямо ядене и пиене и той започна отдалече-отдалече да намеква за онова, за което беше дошъл. Нямаше нужда от заобикалки, защото вкъщи всички знаеха за какво са дошли гостите и ги очакваха с нетърпение, но Киранчо не можеше изведнъж да удари през просото. Най-напред трябваше да се говори за посевите, за добитъка, за хубавия берекет, който ще направи много сватби през тази зима.
А между това трапезата беше сложена. На дългия син месал се наредиха тлъсти филии хляб, препълнени с чорба паници, сиренце, петмез – с една дума, такава трапеза не бяхме виждали в нашия дом. Всички седнахме на трапезата, само леля стоеше права, нащрек. Едно движение на бабините очи, и леля се навеждаше пъргаво над трапезата и подаваше на гостите ту филия хляб, ту досипваше чорба, ту доливаше вино в недопитите чаши.
Дядо седеше до Митри и кротко разговаряше с него, като премерваше хубаво всяка дума. Тате и мама мълчаха и крадешком се споглеждаха. Баба се кипреше и с раздвоено внимание слушаше бъртвежите на Киранчо, следеше с очи какво става наоколо и с невидими жестове командваше леля.
Дойде ред леля да поднесе и яхнията с петела. Като видя пред себе си големия посинял копан, Киранчо примлясна, изля в гърлото си чаша вино, въздъхна облекчено и най-после пристъпи към същността на работата:
- Бей, вуйчо Иване! Ние сме дошле по една работа! – каза той и удари с длан коляното си.
Трапезата стихна. Баба чинно се загледа пред себе си, дядо дълбокомислено се опули в паницата, Митри спокойно посягаше към хляба, а леля пламна и се обърна за нещо към печката.
- Таа дойдохме, санким, за една работа, вуйчо...
- Като сте дошле, ще кажете – окашля се дядо.
- Е, белким не се сещате защо сме дошле? У вас мома, у нас момък. За какво друго да дойдем, ако не за момата?
Дядо не отговори веднага. Рече да се засмее, а скръцна с гърлото си като несмазана кола.
- Хубаво сте сторили, хубаво... Ама момата ни май е още мънинка.
- Мънинка ни е още – додаде и баба и отново се скипри.
- И фтичето е мънинко, вуйно, ама и то си гнездо вие! – отвърна Киранчо, като ръфаше копана.
- Не знам... да беше навършила баре деветнайсе години.
Но Киранчо имаше готови отговори за всичко.
Хвърли оглозгания копан на трапезата, каза едно „ха наздра...”, изля още една чаша в гърлото си и като разтърси глава, убедително се наведе към дядо:
- Виж какво ще ти кажа аз тебе, вуйчо. Момичето е като цвете. Прецъвти ли, от него китка не става!
- Тъй е! – обади се най-сетне и Митри и се усмихна тъй, че устните му се разтвориха, колкото петак да вкараш между тях. – Ако ви е за даване, давайте я, а то ние...
Това недоизказано условие прозвуча като заплаха или може би дядо така го разбра и се обърка. Изтри с трепереща ръка потното си теме, после взе празна чаша и я надигна към устата си. Как няма да се обърка дядо? Дошли да искат дъщеря му, вярно, от богато място я искат, но нали той е баща и трябва да се попазари? Може ли тъй изведнъж – искате я – на ви я!
- Едно ще ти кажа аз на тебе вуйчо! Твоята дъщеря на каквото място ще отиде, другите момичета няма да го сънуват! – високо и опиянено извика Киранчо. – Икрам ще й струват, думата й на две няма да скършват... Че кои са Бабадалиевите? През десет села наоколо шапка им свалят. Като тяхната земя има ли в село? Няма! Аз ти се чудя на ума, вуйчо Иване!...
Дядо сложи разтрепераната си ръка на сърцето и очите му, дали от виното, или от що, изведнъж овлажняха и блеснаха червеникаво:
- Е, сполай му за честта на дяда Гергя, че иска дъщеря ми за снаха! Сполай... То мене какво, ами момата да видим... Да чуем нейната дума. – Дядо хвърли бърз поглед към леля и каза: - Кажи, джанъм каквото ще кажеш. тия хора са дошле за снаха да те искат.
Всички се обърнаха към леля.
Колко хубава беше леля него ден! Трепетно-лека като пролетен лист, тънка и стройна, тя стоеше права, чинно сложила тръпнещите си ръце отпред. Запомних завинаги нейното бяло, пламнало от свян лице, нежно обгърнато от зелената забрадка със сребърни пулчета по краищата; бялата й неспокойна блузка, яркочервената й рокля с големи басти, опасана с две тъмнокадифени ленти, и очите й, тези големи и ясносини очи, смутено наведени към пода.
Божур-алена, леля се приближи до трапезата и тихо каза:
- Скланям, тате!
Ревна Киранчо с цяло гърло, отдъхнахме си всички. А баба заплака. От радост ли, от що ли – иди я разбери. По повехналите й бузи се търколиха сълзи и тя ги избърса с престилката си. Но сетне се усмихна милно-милно на леля и започна да разказва как веднъж си пиказвали с баба Гергювица за младите и на, рече господ, събраха се. дядо, дали му стана горещо, току разкопчаваше антерията си и говореше на Митри:
- Как дал господ, и ние ще се отсрамим, Митри. Не сме баш от богатите, но със скръстени ръце не сме седели. Все нещо сме събрали за дъщеря си.
А Киранчо побесня. Наливаше чаша след чаша, облизваше набъбналите си устни и ревеше с всичкия си глас:
- Аз, вуйчо Иване, дето съм с пръст побутнал и работата е ставала. На мене да се благодарите, вуйчо, че дъстеря ви със сребърна лъжица сте яде и по меки килими ще ходи. Бре, бре, пааа! – Взе калпачката си и я удари о рогозката. – Дай, сиромашийо! Аз, вуйчо, аз... Нека стават сватбите, Весело е на душата. Пфуууу!
Киранчо заплака. Из зачервените му очички рукнаха сълзи като поток. Без да ги бърше той пиеше, говореше несвързано и удряше калпачката си о рогозката.
Митри стана да си ходи. Надигна се и Киранчо, като залитеше встрани, но не даваше да го подкрепят.
- Нее! Няма да падне Кирансо, Кирансо колко вино е изпил, да го зберес – море се направис...
Докато той разговаряше със стената, леля донесе бяла везана кърпа, уви в нея златен пендар, с който баба се е венчала, сложи до него китка алено мушкато, даде всичко това на Митри и му целуна ръка. Баба прекръсти нишана, който Митри беше сложил вече под ямурлука си, и започна да изпраща здраве на всички от рода на Бабадалиевите.
- Е, чакайте ни идния петък – рече Митри. – Тогава ще направим голямия годеж, а в неделя, ако сте готови, и сватбата ще претупаме.
И сватовниците си отидоха.
Вярвайте, за една седмица животът в нашето семейство се преобрази. Всички вкъщи станаха по-добри. Мама и баба вечер не се сгълчаваха за нищичко, а шетаха или предяха вечер до късно край печката, приказваха и се смееха. Дядо и тате цял ден работеха из двора, чистеха сняг, хранеха и пояха добитъка, и те нито веднъж не се смъмриха. А леля не излизаше из къщи и вечер до късно прекарваше над сандъка с чеиза си. На мене и сестричката ми всички гледаха да угодят. Облякоха ни с по-хубави дрешки. И дядо облече новички потури, а баба си сложи нова, шарена престилка. С една дума, сякаш самата благодат влезе в нашия дом.
А идния петък не идваше скоро. Не знам другите как го дочакаха, но на мене тия седем дни се сториха седем години. Дните как да е минаваха, но нощите! Мръкне, легнем, не мога да заспя. Все за лелината сватба мисля. На много сватби съм ходил аз из махалата и много съм завиждал на чуждите момченца. И как няма да им завиждаш? Цяло село се сбира у тях, свирят, пеят, играят. А когато Митковата кака се жени през есента, Митко беше девер. Премениха го с бяла риза с червени шевици по пазвата, а как бяха украсили с пуканки новия му калпак? И какъв беше важен! Викаха му: „Сватле, Димитре, деверко!” Той се спираше при нас за малко, колкото да си покаже премяната, и отиваше при възрастните. Но да си кажа право, най-много мислех за чепичките, които щеше да ми даде лелиният годеник на сватбата. Така ме уверяваше баба, като ми разказваше за лелината сватба – богат бил зетят, непременно ще ми подари чепички. Седем нощи – седем пъти ги сънувах...
И ето започва сватбата. Вкъщи, на пруста, в двора – народ, не можеш да поминеш. А лелините дружки пребулват леля, кичат я с варакосани китки и припяват. Жените се трупат около тях, гледат леля и викат: „Ух, че хубава булка, да не й е уроки!” – и плюват на пръстите си. По едно време всички се разшават, изилизат на двора и викат: „Идат, идат!”
Тичам и аз на двора и гледам двама души на коне. Конете им потънали в пяна. Вестоносците. Те се надпреварват кой пръв да донесе вестта, че зетят е тръгнал за булката. Те се надпреварват и за бъклицата с вино. А бъклицата, превързана с бяла кърпа, е окачена на върха на най-високата акация в градината. Скачат от конете си вестоносците и хукват през дълбоката пряспа към градината. Единият се добира до акацията и се покачва, а другият след него. Хората оживено им подвикват. А вестоносците пълзат по замръзналото стъбло на акацията, окървяват ръцете си по острите бодли. Онзи, който е по-долу, лови по-горния за краката и не му позволява да се изкачи до бъклицата. Народът весело вика отдолу и се смее. Най-сетне единият от вестоносците откача бъклицата и още там, на върха на акацията, я надига с одобрителните викове на хората. И докато всички зяпат нататък, през вратника нахлуват четири шейни с охранени коне. Свири гайда. Сватовете, всички облечени в нови овчи шуби, важно слизат от шейните и тръгват към къщи. Тук са: дядо Георги Бабадалията, баба Гергювица, Митри, другите синове и снахите. Тук е и зетят. Едър, червендалест, с астраганен калпак. Хората се отдръпват и правят път на сватовете. Започва сватбата. Игри, веселби, викове. Зетят отива при леля и двамата застават един до друг до стената. И аз, и сестричката ми сме при тях. Гайдата отсвирва тъжно, тъжно, сякаш говори за раздялата на леля с нащия дом. Баба заплаква. Заплаква и леля под булото. Става ми мъчно за леля. Очите ми се пълнят със сълзи. Не виждам хората, а само едно пъстро петно.Някой ме хваща за ръката и ми казва: „Бягай да спреш зетя на вратата!” Аз се промъквам през тълпата и заставам на прага. Леля и зетят се спират.
- Пусни ме да мина! – казва той.
Мълча. Гледам окуражителните погледи и разпервам ръце до рамките на вратата.
- Давай, зетко, давай, инак човекът няма да те пусне да минеш! – подвикват отстрани.
- Искай чепички, той е богат – ще даде! – казва някой.
- Е, какво искаш, сватле? – пита зетят, строго усмихнат.
- Искам чепици!
- А! Че откъде да ти ги взема?
- Ще ги купиш! – окуражавам го аз.
- Шапка не искаш ли?
- Не искам. Имам си шапка.
- Панталони?
- Не ща.
- Я ме пусни да мина.
- Ба! Леля не струва една шапка! – казвам аз, подучен от някого.
Смях. Засмива се и зетят, но изведнъж става строг.
- Е, сватле, ще се разсърдим май с тебе!
Струва ми се, че той ще се разсърди, и съм готов да му сторя път, но той повиква някого от своите, бръква, без да се обръща назад, в подадената му торба, изважда чепички и ми ги подава.
Господи! Какви чепички! Нови-новенички, подковани с бели кабари! И как хубаво миришат на боя!
Сграбчвам ти аз и... се събуждам от плачливия вик на сестричката ми. Хванал съм я за косичките и ги скубя...
Най-сетне петък! През целия ден жените шетаха: чистиха, подреждаха, готвиха – дядо заколи две от най-тлъстите кокошки – и на примръкване всичко беше готово. Пременихме се всички и зачакахме гостите. Печката весело бумтеше, миришеше на вкусна гозба. Дядо десет пъти излиза на двора да провери дали са хубаво вързани кучетата, та да не ухапят някого от сватовете. Притъмня и селото вече утихна, а сватовете ги нямаше още никакви.
- Ще дойдат, ей сегичка ще дойдат! – казваше баба. – Няма да тръгнат по пладне! Тя, баба Гергювица, да я поживи господ, каквато е дертлива като мене, едва върви жената.
- Я сложете да се наядем, па ако дойдат – дойдат! – каза тате. – Няма да ги чакаме до среднощ я!
У, как го стрелна баба с очи!
- Почакай, няма да премалееш!
Тате наведе глава и промърмори:
- Я дойдат, я не. Те, Бабаделиевите, се въртят и насам, и натам, зная ги аз...
- Ти много не дрънкай, ами излез да видиш дали не идват хората! – смъмри го дядо.
Седяхме около печката, мъчехме се да подхванем разговор за това, за онова, ала не вървеше. Татевете думи заглождиха сърцата ни: ама ако не дойдат сватовате? Кое време станало, а тях още ги няма.
- Боже, мили господи, защо окъсняха тез хора? – започна да се безпокои и баба. Погледна леля и додаде: - Сигур им се случи нещо! Къща нали е, де да знаеш...
Дядо изпухтя и взе да слага дръвца в печката. Стана тягостно...
- Аз, още като я захванахме тази работа, не ми се видя на добре – обади се пак тати. – Връв с връв се връзва, ремък – с ремък! Ама вие...
- Я не приказвай тъй! – смъмри го мама. – Седиш, седиш и току тръснеш...
Не се доизказа мама – на пруста се чуха стъпки. Скочихме на крака и докато леля дотърчи до вратата, тя се отвори.
Влезе Киранчо. Пристъпи навътре, огледа ни и каза:
- Добър ви вечер!
- Добър вечер, добре си ни дошъл! Ха седни, де! – покани го баба.
Разшавахме се всички. Леля поднесе на Киранчо столче, а мама се изправи до него да му вземе ямурлука и да го окачи зад вратата. Вкъщи отново стана весело. Сега вече ще дойдат сватовете. Изпратили са Киранчо да ни извести, че пристигат. Разведри се бабиното лице. И тя пъргаво и угодливо зашета около Киранчо, като го питаше здрави ли са децата и булката. Той седна на столчето, изпухтя и бутна калпачката си на тила. Дядо седна до него.
- Харно ли е времето!
- А, харно е временцето то, ами... туй на, една беля, дядо Иване.
Киранчо бръкна в пазвата си и заизмъква бяла кърпа, увита на кълбо. Същата бяла кърпа, която леля беше дала за нишан на Митри.
- Връщат нишана, дядо Иване! Обадила се една богата от татъшните села, та...
Вкъщи стана тихо, тихо, а леля заплака.
