3
Вечерта тя не каза на полковника за случката, но през време на вечерята нарочно заговори за пленниците. Полковникът се намръщи:
- Помислила ли си за нашите българи, които са в техен плен? Знаеш ли как ги третират? По-добре да паднеш убит на бойното поле, отколкото да те вземат роб!
- Защо да не бъдем по-човечни? - възрази тя горещо.
- Не виждаш ли, че няма хляб, няма дрехи. Войниците ходят боси и се бият гладни, а ти си се загрижила за робите! Я остави тия даскалски приказки!
Тя млъкна не защото беше съкрушена от аргумента, но защото се почувствува обидена от думата "даскалски" и защото съзнаваше, че нищо няма да излезе от такъв разговор. Полковникът презираше всяка сантименталност. Той се облегна о гърба на стола, иронично я погледна и закачливо попита:
- Да не си ходила край пътя да ги гледаш?
- Кого?
- Пленниците. Всяка вечер те минават оттук. Аз те съветвам да не ходиш. Не е твоя работа. Никоя порядъчна жена не бива да вижда такива безобразия. Те не са хора, а чорт знае що.
- Как искаш да изглеждат, щом са гладни и измъчени?
- Гладни?! Хм, добре им е, че са в тила. Ако са сити, ще се бунтуват.
Той прочете по лицето й раздразнение и промени разговора.
- Карналиев се върнал в отпуск. Донесъл два сандъка захар, каналията! Ето какво значи да си комендант в крайграничен град. Сигурен съм, че е контрабандирал от Румъния и сол. Пари печелят. . . офицери, подлеци!
Възмутен, той засука заканително дебелите си мустаци. Макар че не би разменил комендантското си място с това на който и да било офицер фронтовак, чувствуваше се онеправдан. Наистина той не крадеше, както правеха почти всички негови колеги във вътрешността. Обичаше да се хвали, че не е донесъл в къщата си никаква плячка освен една турска кавалерийска карабина, а това му даваше правото да се възмущава, когато някой от колегите му петнеше мундира с подобни работи.
Тъй като жена му не показа никакво участие в неговото огорчение, той си спомни за раната и започна да се оплаква от болки в крака. Друг път тя се стараеше да му угоди, но сега каза спокойно:
- Времето ще се промени, затова се обажда кракът ти. Ти имаш ревматизъм.
Той настоя да му донесат топла вода и след малко ординарецът донесе едно казанче, прилично на попска калимявка. Сложиха сол, полковникът се събу и натопи краката си вътре. Всякога, когато го заболяваше кракът, прибягваше до това примитивно средство, въобразявайки си, че подсолената вода има всички целебни свойства на морето. Той се настани удобно в платнения стол и полулегнал започна да вади и да спуща краката си в казанчето, кривейки лицето си от опарването на горещата вода.
Понякога това развеселяваше Елисавета. Тя познаваше цялата програма на това глезене. След като се оплачеше от несправедливата съдба и от болките, той ставаше простодушен, сантиментален и смешно нежен към нея. Но сега това я дразнеше. Тя знаеше, че пак щеше да й каже: "Лиза, остаряхме, моето момиче" - не защото съзнаваше, че вече е стар, но защото искаше по тоя начин да й внуши, че й тя е стара.
Тя се отдалечи с вестника под закачената на стената лампа, край която хвърчаха и се блъскаха множество насекоми и нощни пеперудки.
Наоколо се обаждаха щурците с меланхоличен звук, напомнящ недовършен стон, във въздуха се носеше миризма на треви, на дим и на печено месо от кебапа, който ординарецът току-що бе опекъл. От близката ливада се чуваше пръхтенето на стария кон. После откъм града се понесе медният ек на войнишка тръба, която зовеше новобранците в казармата за молитва. И след няколко минути хор от мъжки гласове достегна дотук: ". . .Насопротивния даруя. . . царя нашего Фердинанда. . ."
Стотици гърла пееха в мелодичен речитатив молитвата, която се издигаше под тъмните звездни небеса и замираше в топлата нощ като повик, пълен с упование към оня, който трябваше да стои в тоя чер купол, нависнал над горещата земя.
Елисавета следеше редовете машинално, докато мисълта й бе заета с войната. Войната бе далеч - някъде на юг и на север, - ала тя се усещаше в смълчаната печал, легнала над страната, във войнишката молитва, дори в горещата, бездъхна августовска нощ. Нещо липсваше, за да бъде всичко естествено и спокойно - липсваха мъжете, младежите, липсваше самата младост. И върху фона на тия мисли тя виждаше образа на пленника, който днес беше се влачил по земята да се нахрани. Тя го чуваше да казва "Ради Бога, госпожо" и той й се струваше мъченик, с когото бяха извършили нечувана неправда. В душата й кипяха недоумение и гняв. Нима войната не бе разбила и нейния живот? Нима не бе загубила тия отминали години безвъзвратно? Нима не ги губеше и сега?
Внезапно я обхвана ненавист към мъжа й, към тоя застарял военен, чийто зачервен тил виждаше пред себе си. Той беше виновникът за пропиления й живот, той беше я излъгал, беше я купил с офицерския си чин, с блясъка си, с обещанието да й създаде щастлив и сигурен живот. За нея той ставаше олицетворение на войната и главният причинител на загубената й младост. И тя знаеше, че за това никога няма да му прости.
И друг път беше изпитвала подобни припадъци на ненавист към мъжа си, но никога не беше се осмелявала да се остави напълно на тия чувства. Сега им се отдаваше и не можеше да ги спре. Мислите я отнесоха тъй далеч, че тя се стресна, изненадана от смелостта си. Вдигна русата си глава и го погледна.
Полковникът беше направил "морската баня" и сега стоеше на стола, потънал в платното му, докато босите му крака, извадени и зачервени, бяха опрени о ръба на съда. Изглеждаше вдаден в мисли. Главата му бе наклонена към гърдите и късият му тил беше се изпънал.
- Лиза - неочаквано каза той и се обърна да я види. - Чуваш ли нещо?
- Какво?
- Артилерията. . . топовни гърмежи.
Тя се вслуша. Действително някъде на юг ухото й долови тъпи, едва уловими за слуха тътнежи. Те сякаш идваха изпод земята. Нощта бе необикновено тиха.
- Да, чува се - каза тя и усети, че по тялото й преминаха тръпки.
- Нашите водят големи боеве. Бог да им е на помощ. Страх ме е, че ще загубим тая война.
- Лудост е всичко това - рече тя твърдо.
Полковникът изпъшка и не отговори. Тя го погледна учудено. Рядко беше го виждала тъй замислен и тъй човечен.
"Научил е лоши новини" - помисли си тя и стана да оправи лампата, в която бе паднала пеперудка.
След час те си легнаха. Преди да заспи, тя дълго мисли за войната, за нейния приближаващ се край, за нерадостната съдба на пленника. Образът му изплува в нейното съзнание необикновено ясно. Тя пак вида черните, бляскави и красиви очи, устремени в нея, голото коляно, полегатите му плещи и сякаш отново чу теноровия тембър на гласа му. Искаше й се той да дойде непременно още веднъж, за да му даде ботушите, които ординарецът щеше да донесе от града. .
(следва)
2. SPAROTOK - ЧЕТЕТЕ ВНИМАТЕЛНО!
3. Един млад и талантлив автор. Подкрепете го!
4. По-добрият кандидат за кмет на София.
5. Ние го подкрепяме...
6. грешен репорт, който те кара да мислиш
7. На ianchefff блога
8. Турбо, но не Боби Турбото, а наистина Турбо!
9. Е това е валсодар!
10. Чаровната дама със сапунените мехурчета
11. Войната на таралежите-sowhat
12. Соцпропаганда #1
13. Соцпропаганда #2
14. На Дани моторите
15. RADIOHEAD
16. U2
17. DEPECHE MODE
18. MASSIVE ATTACK
19. FAITH NO MORE
20. QUEENS OF THE STONE AGE
21. PLACEBO
22. RED HOT CHILI PEPPERS
23. KORN
24. THE WHITE STRIPES
25. BLUR
26. ROBBIE WILLIAMS
27. DREAM THEATER
28. SYSTEM OF A DOWN
29. PEARL JAM
30. Тук са всички останали любимци поради липса на място в блогрола