Но за друго Боянов не можеше да говори. Раната на пръста му отколе беше заздравяла, но той още не махваше превръзката и продължаваше да разказва историята на прилепа. Често пъти, когато приятелите му бяха залисани в съвсем други разговори, той неочаквано показваше пръста си и говореше:

— Чудно животно е туй прилепът. Трябва да има някаква отрова на зъбите си, толкоз време стана, и на, не може да оздравя!

И той започваше известния на всички вече разказ, мнозина се шегуваха с него, като нарочно го подсещаха да разказва за прилепа, само за да се посмеят. И той, без да се досети, че се подиграват с него — разказваше пак. Но всичко това най-после започна да омръзва и веднъж ветеринарният фелдшер, разсърден, защото губеше на табла, му извика:

— Остави се и ти с твоя прилеп! Чухме. Не виждаш ли какъв си изсъхнал — станал си и ти същински прилеп!

— Кажи: бухал — добави пограничният офицер.

Всички се засмяха. Това обиди Боянова и той почна да става по-предпазлив и да се уединява. И ако не го оставяха да приказва за това, което постоянно го занимаваше, никой не можеше да му попречи да мисли за него колкото си иска. И той тъй и правеше. Спомняше си всичко, възобновяваше в ума си и най-малките дреболии, в случайните постъпки и думи на Вяра откриваше особен, скрит в тях смисъл, уверяваше се всякак, че това, което се случи, нито е тъй маловажно, нито пък ще остане без повече последици. Напротив, най-хубавото щеше да дойде отсега нататък. „Пазете прилепа, той ще ви донесе щастие!“ Какво можеха да значат тия думи, освен едно ясно обещание, едно едва прикрито обяснение? Не може ли да се мисли, че ако тя още не го обича толкоз, колкото той нея, все пак не е съвсем равнодушна и че с течение на времето… Да, най-хубавото тепърва ще дойде! И увлечен в мечтите си, Боянов неусетно преправяше спомените си, преиначаваше, преувеличаваше, измисляше. И малко по малко от туй, което наистина беше се случило, и от измисленото отпосле той създаде една странна смес, една сладка лъжа, в която той напълно вярваше или се мъчеше да вярва, толкоз повече че Топузов продължаваше да се отнася все тъй доверчиво към изповедите му, без да забелязва каквото и да било противоречие.

Понякога, след като беше говорил с Ак Яхя, той се връщаше зарадван и усмихнат.

— А, весел си днес, Боянчо? — говореше му Топузов.

— Да — отвръщаше някак скромно той. — Имам много здраве. Добре били нашите. Ак Яхя ги виждал в Кюстенджа.

Нашите — това бяха, разбира се, Вяра и родителите й. А пък Ак Яхя нито беше ги виждал, нито беше ги чувал. Друг път Боянов биваше, напротив, много загрижен.

— Не сме май добре — говореше той на Топузова и въздъхваше. — Вяра била малко болна.

— Е, няма какво да мислиш толкоз — утешаваше го добрият Топузов. — Хора сме, ще се разболее човек, ще оздравя.

Боянов, наистина, се утешаваше. И още на другия ден, когато Топузов го запитваше, както всякога: „Как си, Боянчо, как си?“ — той отговаряше:

— Мога да ти го кажа с три думи: вяра (той подчертаваше тая дума), надежда и любов!

Неговото държание се измени. Изглеждаше самоуверен, с повдигнато достойнство, като човек, който напълно разбира положението си и съобразно с него отмерва всяка своя постъпка. Маруся отново почна да дохожда всеки неделен ден, изглеждаше още по-разцъфтяла и по-хубава, но, въпреки голямата съблазън, той се държеше към нея въздържано и хладно, като че едната помисъл само можеше да оскърби целомъдрието му на човек, чието сърце принадлежи на друга. Маруся забелязваше тая разлика и като го гледаше зачудено, оплакваше се, че още не получава писмата, които чака толкоз отдавна. Боянов знаеше, че тя беше сгодена.

— Разбирам ви, госпожице. Тежко е, знам. И аз чакам също такива писма, каквито чакате и вие.

— Как, господин Боянов, Да не сте сгодени?

— Да, има таквоз нещо.

Той повече не се простираше, макар че Маруся ставаше любопитна и още по-зачудено го гледаше със сините си очи. А, наистина, тя тъй беше се разхубавила!

Дните течаха. От време на време минаваше бричката с белите коне и Боянов все с по-голяма и по-голяма радост я посрещаше и изпращаше. Струваше му се, че тя отива и се връща не да пренася пътници, а само да мине оттук, да мине покрай него и след това да отиде там, където беше тя. Това като че беше една служба задължителна, необходима, докато най-после дойдеше оня ден, когато тя щеше да се върне с пътниците, на които преди всичко принадлежеше. Той беше определил вече той ден, очакваше го, тръпнеше пред близкото щастие, ставаше нетърпелив. И вечер, когато се смрачаваше и ставаше по-хладно, той сядаше на пейката в пруста. През клоните на акациите светеха звезди, из топлия въздух летяха бръмбари, удряха се в нещо и падаха на земята, като дъждовни капки. Нещо хвърчеше наоколо, мяркаха се някакви крила, но тихо, предпазливо, безшумно. Прилепи! Те ту се появяваха за миг на светло, ту чупеха изведнъж посоката си и се губеха в тъмнината. Боянов се усмихва. Той повече не ги следи, но се радва на присъствието им, усеща невидимата мрежа, която те плетяха наоколо му, мрежа от мечти и сладки сънища. За какво не мислеше той тогава, какво не си спомняше, какви картини не се рисуваха в пламналото му въображение. Виждаше Вяра и приказваше с нея, четеше нейни писма, по същия чудотворен начин отиваше след това при нея и гледаше през рамото й, когато тя пък четеше неговите. Най-после той се виждаше изправен пред апарата, изненадан, развълнуван, разгъва с треперещи ръце лентата и чете: „Тръгвам. Излез границата. Вяра.“ На границата! Той ще бъде там, разбира се, и много по-рано, отколкото трябва. И ето — задава се бричката с белите коне, звънците пеят, на прозореца се показва усмихнато лице, една малка бяла ръка размахва кърпа. Първата среща след това — развълнуваните и прекъсвани разговори за мъчителната раздяла, за безкрайно дългото време, прекарано в очакване. Топузов, който също е тук, не може да удържи сълзите си. Ак Яхя седи на капрата и се усмихва, доволен и възгордян, че е донесъл това щастие.

Качват се на бричката — и към село. Боянов иска да го видят всички, да се похвали, да покаже щастието си. И всичко взема друг вид: влизането в село се превръща в триумфално някакво посрещане. Народ от двете страни на пътя, една гъста и разноцветна навалица, която няма край. И всички гледат него и, разбира се, и нея, която седи наред с него, хубава, сияеща от радост и щастие. И те съвсем не са в бричка, а в каляска, открита, голяма, също такава, каквато я има по някои картини, и конете са пак тъй бели, но много по-хубави, по-горди и по-наперени. Боянов гледа на всички хора като на братя, кланя се и се усмихва. Той ясно чува, че някой говори: „Този е Боян Боянов, началникът… не! директорът на пощите… не, не! Този е Боян Боянов, министърът на пощите и телеграфите, който се жени за госпожица Вяра Лозева.“ И всички повтарят това. Но между тия лица той вижда едно начумерено, сърдито, зло — Ангел, раздавача! Той не се радва, лицето му тъмнее от злоба и завист. А ето и ветеринарния фелдшер и пограничния офицер с грапавото лице. „Виж го какъв е сух — говори ветеринарният и сочи Боянов, — същински прилеп!“ „Кажи бухал!“ — отговаря офицерът и двамата се превиват от смях. „Карай! — вика на кочияша Боянов, кипнал от яд — карай! Право срещу тях! Стъпчи ги, прегази ги, убий ги!…“

И неговият гняв е тъй силен, че Боянов става на крака, но веднага се ободрява и дохожда на себе си. Топлата нощ и лунната светлина, която се струи на бели потоци между листите на акациите, го вика навън, той грабва шапката си и тича в полето. И както беше правил неведнъж, той минава по същия тоя път, по който бяха минали някога с Вяра, спира се там, където бяха се спирали, припомня си всяка случка и всяка нейна дума. И увлечен все повече и повече, той вече не вижда нищо друго пред себе си, освен бялото видение на една жена, огряна от месеца, усмихната, обещаваща, и загледан в нея, Боянов сякаш не върви, а тича из полето като безумен.

Късно през нощта той се връща в стаята си и се хвърля на леглото. Но той е много възбуден и много уморен, за да може да заспи. В стаята е тъмно, но сред черната рамка на прозореца свети синьото сияние на лунната нощ, един полегат шип от светлина пронизва мрака и наедно с него сякаш нахлува опияняващата нега на лятната нощ. Боянов затваря очи, опитва се да заспи, но усеща сърцето си да бие често, в кипналата му кръв се събуждат желания, които го обгарят като пламъци. Усмихнатият образ на Вяра изведнъж изчезва и на негово място се появява Маруся, едра, силна, с полузамрежени от похот очи. Тя обвива силните си ръце около него, притиска се, обгаря го с горещото си дишане…

Спокойствието напусна за всякога Боянова. Нощите му минаваха в полубудно, полусънно състояние, изпълнени с нелепи сънища, прекъсвани от мъчителна и страшна мора; дните — в мечти, които също тъй приличаха на бълнуване. Той и без това не беше здрав, но сега отслабна още повече, лицето му повехна и се проточи и само очите му неспокойно и трескаво горяха. Той почна да се уединява, да избягва всички, беше тъй разсеян, че говореше глупости, които караха другарите му да се споглеждат и да си правят знак, какво той не е твърде с ума си. Неговото положение още повече се влоши, когато дойде есента и времето се разхлади. Той закашля зле, отпадна съвсем. Топузов най-сериозно го убеждаваше да вземе отпуск и да отиде в града при лекар. Може да постъпи и в болницата, докато се поправи. Дори и намръщеният Ангел му говори един ден същото, макар че с тоя надут и важен тон, с който възрастните хора говорят на децата.

Сам той не се мислеше за сериозно болен и намираше безпокойствата на другите за преувеличени. Но и грижите за здравето му малко го занимаваха, не се интересуваше и от службата си, която всецяло беше предал на Ангела. Той живееше само с мечтите си, следеше бричката с белите коне, чакаше, надяваше се. Прилепът отдавна беше умрял, но при все това той направи точно тъй, както беше разказал господин Лозев, и когато вечер слагаше глава на възглавницата си, той знаеше, че вътре в нея е зашит чудотворен талисман.

Дните се нижеха един след друг. Изведнъж времето се развали, откъм север се повлякоха мъгли, заваля дъжд. Боянов закашля още по-зле, отслабна съвсем и вече легна. Едва имаше сили да стане и да излезе навън, колкото да разгледа пътищата и да види не се ли задават кола. Но калта и лошото време бяха спрели всяко движение. Понякога само се появяваше Кара Яхя, не се спираше дори и пред хотела, гонеше черните си коне из лапавицата, сам черен, навъсен, сякаш зловещо въплъщение на лошото време, на нещастието, на самата зла и отмъстителна съдба. Настръхнал от хладните тръпки, които усещаше, докато гледаше след Кара Яхя, Боянов се прибираше в стаята си и пак лягаше. Дъждът удряше по стъклото на прозореца, навън вятърът шумеше в клоните на акациите. Както по-рано, Боянов не се смяташе за опасно болен. Той лежеше и тъй му беше добре, че е сам, че никой не му пречи и не го безпокои. И загледан в една точка, с трескавите си и пламнали очи, той мислеше — мислеше за оная чудна кола с бели коне, която щеше да донесе неговото щастие.

                                                 (край)