ЙОРДАН ЙОВКОВ - Мечтател

Като се пазеше от слънцето, гологлав и по чехли, началникът на пощенската станция Боянов тръгваше най-напред надлъж из пруста, слизаше след това под сянката на акациите на двора и, все тъй бавно и с ръце отзад, продължаваше да се разхожда. Това беше една обиколка, която той, също като затворник, повтаряше по стотина пъти на ден. Станцията — малка крайгранична станция — заемаше едното крило на селския хан, наречен от стопанина му с примирителното име „Международна странноприемница“. Все пак тая сграда беше нова още и, боядисана бяло и зелено, изглеждаше твърде приветлива.

Когато Боянов достигнеше противоположния край на хотела, мъчно можеше да се удържи там и като излагаше на слънцето оголялата си глава, която блясваше за миг като огледало, отиваше да понадникне в кръчмата. Разочарованието му идваше веднага, защото пред него се изпречваше това, което беше виждал хиляди пъти вече: на тезгяха, зад една барикада от шишета, напълнени с разноцветни течности, стоеше съдържателят на международната странноприемница, Алекси, и прелистваше тефтерите си, но тая работа той вършеше не вече с това усмихнато и сладко лице, с което посрещаше гостите си, а с друго, начумерено и почти свирепо, защото една-две страници само от неговите тефтери го принуждаваха веднага да напусне международното съгласие и да преминава, с други думи, в положение на война. Лошото му настроение, може би, беше причината, задето малкото посетители по това време също тъй мълчаха. Боянов се завъртяваше из кръчмата, без да каже или да му кажат нещо, отправяше се уж да седне на някоя маса, но от несметените динени кори и семки се подигаше цял рояк мухи, в лицето го удряше горещата светлина, която идеше през прозореца. И като се заглеждаше за миг, разсеяно и уморено, към стената, отдето, както всякога, му се усмихваше едно женско лице от рекламния афиш на някаква бирена фабрика, Боянов излизаше навън с още по-пораснало отчаяние. Той минаваше пак под сянката на акациите, изкачваше се на пруста и като че ли уморен от тежък път, хвърляше се и лягаше на една пейка, удобно и меко постлана. Очите му не виждаха нищо друго, освен едно поле, изгоряло, сухо, пресечено с прашни пътища, из които от време на време пробягваха вихрушки. Страшната горещина съвсем го разслабваше, разтапяше сякаш мозъка му, и обхванат от непобедима леност, той лежеше без ни една мисъл в главата си, без всяко желание за каквото и да било, отпуснат, апатичен, с тъпа и неясна болка в душата си.

Понякога, стреснат от тракането на апарата, той скачаше, довличаше се до станцията, но веднага всичката му енергия отпадаше и като забелязваше от прозореца, че раздавачът Ангел се връща, дочакваше го, колкото да му предаде разгънатата лента, а сам или започваше бавната си разходка из пруста и под акациите, или най-често — лягаше пак на пейката си. Той не усещаше никакво гризене на съвестта си, защото работа в станцията почти нямаше, пък и колкото имаше, раздавачът я вършеше сам, с готовност и с някаква скрита амбиция. Наистина, това го правеше високомерен и надут, но Боянов малко искаше да знае за тоя глупав и извънредно противен човек. Оженен наскоро, той беше толкоз подозрителен и ревнив, че заключваше жена си и тъй дохождаше на работа. „Глупец! — възмущаваше се в ума си Боянов — кой знае каква хубавица е кривогледата му жена, та я и ревнува пък!“ Но неговите мисли за раздавача и за жена му спират на тая точка и натежалите му клепачи от само себе си се затварят.

Тъй минаваше денят. Надвечер беше друго: горещината намаляваше, въздухът ставаше прозрачен и мек, прохладен ветрец милваше лицето, ободряваше, вълнуваше кръвта. Боянов не пазеше вече главата си от слънцето и стоеше или пак на пейката. Или се разхождаше назад и напред из двора, не беше вече тъй отпуснат и ленив. Мозъкът му се раздвижваше, той започваше да живее, да мисли, а главно — да мечтае. Прекарал младостта си в денонощна служба над апарата, изпитал много неволи и много нужди, живо свидетелство на които бяха хлътналите му гърди и без време прегърбената му фигура, той усещаше сега трескава и неугасима жажда да живее, прекарваше през ума си всички възможни радости, които не беше изпитал, всички наслаждения, които не познаваше. И малко по малко в душата му вземат връх тия необуздани желания, тази опожаряваща мъка за любов и за жена, която изпитва всеки самотник. Крачките на Боянова започват да стават по-бързи, той гледа прехласнато, очите му са запалени и горят. Отсега нататък в неговото въображение неотлъчно стои и го омайва с неотразимата си съблазън образът на една жена, която той добре познава. Това беше Маруся, дъщерята на Остап Петренко, един от ония казаци, които бяха се настанили в едно съвсем близко, едва на три-четири километра оттук, село. Всеки празничен ден Маруся дохождаше на станцията сама и пеш и червеният й чадър отдалеч още се люлееше и блещеше измежду нивите, като голямо някакво цвете. Тя пристигаше малко заморена и пламнала от слънцето, но весела, бодра, разменяше с Боянова някоя и друга дума, докато си починеше, след това поискваше перо и мастило, сядаше до една маса под акациите и започваше да пише писма. Тя пишеше много писма, често пъти това траеше два или три часа. Когато свършваше, Маруся пущаше писмата си в кутията и отново приказваше с Боянова, смееше се и го гледаше доверчиво със сините си очи. Тя имаше руси коси, беше висока и стройна. Боянов ставаше свободен, говореше много, като постоянно разсмиваше Маруся със своя руски език, и твърде често и продължително спираше очи върху облите гърди и силните бедра на момичето. Най-после тя си отиваше и Боянов със скръб гледаше как червеният й чадър потъва и се губи из нивите. Нейният образ продължаваше да стои във въображението му и вечер до късно не го оставяше да заспи. Той се обвиняваше в нерешителност и несръчност, измисляше хиляди хитрини и лукавства, които биха му осигурили пълен успех, ако беше си послужил с тях. Даваше си дума да бъде по-смел и по-нападателен и, наред с най-идиличните си планове — да предложи ръката си на Маруся, да живее в село с нея и дори да ходи с рубашка и да пусне брада като същински казак, — кроеше и други, много по-опасни и рискувани: решаваше да излезе някой празничен ден в нивите извън село, да чака там, докато се покаже червеният чадър на Маруся, и да я срещне. По това време в полето рядко има хора. Но още на другия ден, наедно със слънчевата светлина, всички тия планове се изпаряваха, той нямаше нито куража, нито желанието да ги изпълни, толкоз повече че твърде на място си припомняше, че Маруся е яка и храбра мома и нейният чадър, въпреки копринения си плат, има доста здрава дръжка.

Освен посещенията на Маруся, Боянов имаше и други малки развлечения. Той обичаше да следи и да наблюдава пътниците, които минаваха и спираха за повече или за по-малко време в хотела. А особено лятно време те бяха доста много. Селото беше на самата граница, имаше пропускателен пост и оттук минаваше главният и най-работен път за Кюстенджа. Минаваха кола, файтони, нерядко и автомобили. Но преди всичко двама кираджии-татари работеха най-вече по тоя път, бяха известни по цялата околност и техните странни привички, както и пълната противоположност помежду им, даваха повод за най-забавни разговори. Името и на двамата беше едно — Яхя, — но единия бяха нарекли Кара Яхя, защото, сам черен, той караше изключително черни коне, докато другият, наречен пък Ак Яхя — караше само бели. Кара Яхя имаше проста открита каруца, но рядко можеше да се намери като него кираджия, който да кара бързо и безмилостно конете си, както него. Той пристигаше и заминаваше като вихрушка и неговите дръгливи и измъчени коне ту галопираха, ту се носеха в най-силен тръс, като постоянно размахваха опашките си, и то не да се бранят от мухите, а защото камшикът на жестокия Кара Яхя постоянно играеше по гърбовете им. Ни дъжд, ни кал, ни каквото и да е лошо време можеха да спрат тоя черен дявол. Ценяха го най-вече за бързината и затова с него пътуваха търговци и изобщо хора, които имаха важна и неотложна работа.

Ак Яхя, напротив, беше спокоен, уталожен, нелишен дори и от известен шик. Каруцата, която той имаше, а също тъй и конете му сякаш не бяха толкоз за печалба, колкото за лично удоволствие и от една любов само към спорта. Той впрягаше всякога три коня, всички чисти и бели като лебеди, охранени, спокойни, разглезени почти от нежните грижи, които ги заобикаляха. Те се приближаваха към хотела отмерено, равно, обкръжени от облак прах и от звуци, които разсипваха звънците им. И когато те спираха пред хотела, ония, които се случеха там, не можеха да не се спрат и да погледат тия красиви животни, натруфени с великолепна сбруя, окичени с гердани и разноцветни ширити. Колата на Ак Яхя също не беше лишена от удобства и разкош: тя беше покрита бричка, облечена отвътре с червен плюш, с малки околчести огледалца по стените, нещо необходимо, тъй като с Ак Яхя пътуваха най-вече жени.

Пристигането на бричката с белите коне беше същински празник за Боянова. Дори щом я забележеше отдалеч още, той прибързваше да си тури единствената гумена яка, да посреше косите си, да постъкми дрехите си. И имаше защо. Щом бричката спираше, Ак Яхя слизаше, минаваше отстрана и откопчваше кожените завеси, които затваряха двете вратца. И ето, една след друга наслизваха млади туркини, с копринени ферджи, възбърнати от кръста нагоре до над челото, открити дотолкоз, че все още можеха да се виждат кръглите бели лица и изписани вежди, дяволити очи и червени като цвят устни. Те пристигаха обикновено към обяд, влизаха направо в градината, сядаха под акациите и почваха да се хранят, като затрупваха масите с провизии. В един само миг от всички страни ги заобикаляха кокошки, ту прекалено смели, ту боязливи. Но двете кучета на Алекси, Кина и Мечо, едното малко и черно, другото голямо и жълто, успяваха вече да завържат най-близко познанство с гостите. Дори и тия животни чувствуваха добре разликата между пътниците, защото, докато търговците на Кара Яхя, погълнати от грижите си, приказваха помежду си и се хранеха, без да обръщат ни най-малко внимание на двете кучета, които ги гледаха с умилителни очи и не преставаха да въртят опашки на хляба им, сега всички бяха добре: кокошките се гонеха из босилека заради някоя троха, а Кина и Мечо поемаха лакомо залъци направо от къносаните пръсти на ханъмките. Младите жени, възбудени от любопитството, което ги обгръщаше, изненадани от тази особена прелест, която сами добиваха сред тоя див селски кът, се оживяваха от минута на минута, чуруликаха като птички, смееха се и най-хубавите от тях, които бяха и най-смели, отправяха загадъчни погледи към Боянова, който стоеше в пруста и с престорено равнодушие гледаше към тях.

                                                                                                                        (следва)