Ето ме и мен. . . :: Емилиан Станев (1907

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

31.08.2008 06:52 - Емилиан Станев (1907 - 1979)

Автор: gothic Категория: Изкуство

Прочетен: 2328 Коментари: 1 Гласове:

Къщичка под снега

Дойде есента. Заваляха дъждове. Задухаха ветрове. НА Зайо Байо му омръзна да студува. Тръгна из гората да дири подслон. Стигна до един стар дъб. Почука по кората веднъж, дваж и попита:
- Живее ли някой тук? Аз търся дом!
Отвори се една вратичка. Показа се главичка. Катеричката помисли и каза:
- Направи си в дъба къща. Ще ми станеш съсед. Ще живеем братски занапред.
Зайо Байо я послуша. Задълба с нокти, загриза със зъбки – хралупа ще прави, в дъба ще живее. Не щеш ли, наблизо кацна сойка. Видя Зайо и закрещя. Сто свраки събра. Нападнаха Зайо, подгониха го от дъба.
Тръгна Зайо омърлушен из гората. Ще трябва другаде да дири подслон. На някое скрито място, де няма зверове, де няма врагове.
Вървя, вървя, пред къщичка се озова. Почука на вратата веднъж, дваж, и попита:
- Живее ли някой тук? Аз търся дом!
Излезе Ежко, покани Зайо. Вътре топло и приятно, с постелки от горски мъх. Ни духа, ни вали. Сладко може да се спи. Ежко нагости Зайо, съвет му даде:
- Остани при мен. Ще живеем братски, ще си помагаме.
Остана Зайо при таралежа. Живя с него ден, два, три.
На четвъртия дойде Лисана. Разби вратата, събори стената.
Ежко се сви на кълбо, покри се с бодли, а Зайо едва се спаси.
Заподскача из гората. Започна да размишлява.
- Тази къща не беше за мен. Ще диря здрав дом, на някое скрито място, де няма зверове, де няма врагове.
Вървя Зайо, вървя. Цяла нощ не заспа. Осъмна в дола. Гледа – здрава къща на брега. Почука на вратата веднъж, дваж и попита:
- Живее ли някой тук? Аз търся дом!
Показа се стопанинът – язовецът Шишко. Изслуша Зайо, намуси се. Почеса се, пък отсече:
- Не влизай! Не нанасяй смет! Вземи от мен съвет. Направи си дом ей там,в брега. Копай, сложи основи! Забий подпори и гради зид по зид!
Послуша Зайо съвета. Залови се за работа. Изгради стаичка. Прозорец й постави. Издигна комин. Сред стаята сложи стара гъба вместо маса. Пънчета за столове нареди, дома си подреди. Паякът му изплете завеса. Горската мишка коренишка килим му изтъка. Кълвачът издяла закачалка, проби ключалка.
Заживя Зайо щастлив. Живя седмица, две. На третата се случи беда. Вкъщи се вмъкна Порът, стар разбойник. Нападна Зайо, съня му прекъсна. Половин ухо му откъсна.
Отърва се заекът, но остана без дом. Избяга пак в гората. Върви и си мисли.: ”Добре, че влезе Порът, а не Лисана. Скрито място трябва да се дири, де няма зверове, де няма врагове!”.
Не щеш ли – напреде му селце. Примъкна се Зайо край един плет на сушинка. Гледа зад плета колиба. И хубава, и здрава. Почука на вратата веднъж, дваж и попита:
- Живее ли някой тук?
Домакинът изръмжа, залая. Погна Зайо. Гони го по баири и рътлини. Най-сетне му омръзна да лае, остави Зайо и се върна е селцето.
Зимата дойде. Сняг заваля. Вредом побеля. Остана заекът без подслон. Легна под един трън в полето. Зъзне, размишлява: “Сега накъде? Навсякъде зверове, навсякъде врагове… Разбира се – ще се мре!”.
Поплака си Зайо, поплака, пък заспа от умора под тръна. През нощта снегът валя, валя. Затрупа гори, затрупа поля. Навред насипа и тръна засипа. Събуди се Зайо. Що да види! В бяла къщичка лежи. С бели стени, с бял таван. Няма маса, стол, ни печка. Няма дори вратичка. Но вътре топло, светло, нито вее, нито духа.
Зарадва се Зайо. Зашъта. Направи си под снега врата. Ледени стъкла постави. Нищо не забрави. И се разположи в своя дом. Нощем скита за храна, сутрин се прибира. Следите си крие, никой къщата да не открие. Така доживя до пролетта, на скрито място, де няма зверове, де няма врагове….

Нагоре