ПРИКАЗКА

Не си ли ти на моя сън
в осъществената картина
мечтателната Коломбина,
пленена в песента отвън?

А вън, това съм аз, изкусник,
любовник нижен, Пиеро,
с безумно синьото перо
и с накарминените устни.

И в песента ми зрей любов,
която гасне без надежда,
в която никой взор не свежда
магичността на своя зов.

И само в чистите кристали
на мойта мъка все звъни
смеха не всички, в прежни дни
обет за верност що са дали.

За тях отдавна не звучи
съблазън сладка в твойто име,
що белокрили серафими
изплитат в лунните лъчи.

А аз, комуто е отсъдил
най-сладостното бреме Бог,
гадая по звездите, строг,
ти тяхна, моя ли ще бъдеш.

Разнизвам тайните слова,
неволно смисъла тълкувам,
не зная сам дали сънувам
и тебе ли в съня зова.

И сам дали не съм магесан,
за да не виждам, упоен,
че ти си този стон смирен,
открай заключен в мойта песен.

Преплувай лунното море,
излез на цветния прозорец
и с поглед безнадеждно морен
шепни ми: любовта умре.

Ще скъсам тягостните струни
и ще се върна в своя сън,
като залутан нежен звън,
догарящ в здрач на новолуние.