ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ  СОФРОНИЙ ВРАЧАНСКИ

„Но някои не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език, и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамят да се нарекат българи. О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава? Толкова години са царували и са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са вземали данък от силни римляни и мъдри гърци...”                    Из „История славянобългарска” от отец Паисий Хилендарски     През 1762 г. изпод перото на хилендарския монах Паисий се появява „История славянобългарска”. Малка по обем, само 85 стр., и титанична по дух, тя полага началото на величавата епоха, която наричаме Българско възраждане.      ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ

   Най-великият българин на XVІІІ в. е роден през 1722 г. в Самоковската епархия, вероятно в Банско, в семейството на търговеца Михаил хаджи Вълчов. По-големият му брат, Лаврентий, е игумен на Хилендарския манастир, а другият, хаджи Вълчо е търговец и щедър ктитор на Хилендарския и Зографския манастир. През 1745 г. 23-годишният Паисий се замонашва при брат си в Хилендар, където става йеромонах, а през 1759 г. и протоигумен. Вероятно на Атон той научава тръцки, руски и сръбски, което му дава възможност да използва богатите манастирски библиотеки и да прочете „много известия за българите”. Паисий не може да се примири с нападките на гръцките и сръбските монаси, че сънародниците му нямат „своя история”. По време на пътуванията си из страната като таксидиот той вижда, че българите изнемогват не дамо под тежестта на политическото робство, но и под духовния гнет на гръцкото духовенство. Възмущава се, че те се гърчеят, срамуват се от рода си и забравят своя език.      „ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА”

   Така Паисий съзрява за идеята да събуди заспалото им съзнание и през 1760 г. започва да събира материали за „История славянобългарска”. В началото на 1761 г. е изпратен до Карловци (Срем) в Австрия, за да прибере вещите и парите на покойния архимандрит Герасим. Там се запознава със съчиненията на Мавро Орбини и Цезар Бароний в техните руски преводи, от които почерпва основните нужни сведения. След завръщането си се премества в Зографския манастир, където през 1762 г. завършва епохалния си труд и тръгва из българските земи, за да го разнася. През 1764 г. го дава в Котел на Софроний Врачански да му направи първия препис. След това следите на Паисий се губят. От една манастирска кондика научаваме, че той умира през 1773 г. в Станимака (дн. Асеновград).      НАЦИОНАЛНАТА ИДЕОЛОГИЯ    С безподобен плам Паисий пояснява на българите как царете им властвали на много земи и народи и колко „люти на бран” били техните войни. Той разказва за търновската патриаршия, за българските светии и за това как българите са дали книжнина на целия славянски род, как съставените от Кирил и Методий букви били „наречени български”. Паисий поставя българите по-високо от сърбите и гърците заради нравствените им и физически качества. Така налага идеята за обособяването им чрез общия език и писменост, култура и исторически традиции и жигосва онези, които се срамуват от своя род и език. Настоява за отхвърлянето на църковната и културна зависимост от гърцизма и очертава етническата територия на нацията, обхващаща според него „Северна България, цяла Тракия, Македония и част от Илирик”. Така превръща своята „История славянобългарска” в парвата национална програма на българския народ. (До нас са достигнали 40 нейни преписа и 20 различни преправки. Преписването й, преправянето й и разпространението й из българските земи стават основни съставки на националната пропаганда през епохата.)


РАЗПИСКАТА НА ОТЕЦ ПАИСИЙ

на 15 юли 1761 г. в Карловци отец Паисий подписва разписка за вещите на архимандрит Герасим. По-късно тя е намерена в карловецката патриаршеска библиотека и обнародвана в 1900 г. Благодарение на този Паисиев подпис е установен оригиналът - чернова на "История славянобългарска", намерен в Зографския манастир.      СОФРОНИЙ ВРАЧАНСКИ

   Ревносте продължител на Паисиевото дело е роденият през 1739 г. в Котел Стойко Владиславов. Отрано останал сирак, той учи 4 години и през 1762 г. е ръкоположен за свещеник. След срещата си с отец Паисий през 1765 г. прави първия препис на „История славянобългарска” и я поставя в олтара на черквата като реликва. По-късно я преписва повторно и заминава за 6 месеца на Атон. Учителства 20 години в Котел, като освен децата подготвя и десетки свещеници и учители. Заради народопросветната си дейност е подгонен от гръцкия архиелей и турските власти. След две години на бягства през 1794 г. поп Стойко се добира до семейството си в с. Арбанаси и през 1794 г. е ръкоположен за епископ под името Софроний Врачански.  Във Враца той удивлява паството си, проповядвайки на български, но трябва неколкократно да бяга от развилнелите се кърджалии. После е задържан три години във Видин като заложник.      КНИЖОВНИКЪТ И ПОЛИТИКЪТ    Там Софроний написвана простонароден език помагалото за свещеници „Поучения и словосказания на празников господних” и обемистия сборник „Митология на Синтип философ”, в която призовава за откриването на светски училища. Поради невъзможността да се върне в епархията си заминава за Влашко, продължава книжовната си дейност и издава своя „Неделник” – първата печатна книга на говорим български език, наречена на името му – „Софроние”, която спомага за духовното развитие на народа. Между 1803-1805 г. Софроний написва на говорим език и бележитата си творба „Житие и страдания грешнаго Софрония” – светска книга, която разкрива живота на българите пез втората половина на XVІІІ в. и проповядва идеите на Просвещението. Под тяхно влияние той превежда от гръцки „Гражданско позорища”, басните на Езоп и др. Във Влашко Софроний  пък става истински водач на българската емиграция, утвърждавайки идеята за освобождението на българите чрез въстание да се съчета е с настъпление на руските войски и целта – изграждане на автономия. По негова инициатива през 1804 г. за Петербург заминава пратеничество, което да осигури подкрепата на руското правителство. По-късно той изпраща и лично писмо до външния министър Румянцев, в което излага надеждите на българите за тяхното освобождение от Русия. По време на руско-турската война от 1806-1812 г. Софроний поддържа контакти с руското командване и е признат за народен водач и най-виден възрожденец от втората половина на XVІІІ и началото на XІX век.     ХИЛЕНДАРСКИЯТ МАНАСТИР

  През XVІІІ в. групи поклонници от цяла България посещават „Хилендар” и „Зограф” на Света гора Атонска, която по това време е духовният център на балканските християни. Двата български манастира имат метоси в развитите краища на страната, чрез които поддържат килийното образование. Техните таксидиоти обикалят надлаж и нашир българските земи. Големи размери взима и ктиторството. Така „Хилендар” и „Зограф” стават истински общонационални културни средища

Честит празник!! Да опазим и пренесем духът им български през времето!! Хубав, светъл ден!!

честит!!!