(продължение)

ГРАДЪТ

  Хузум посрещна Петер Колбергер с оживление и силен северен вятър. Тук не валеше. Следобедното небе се бе избистрило и вятърът надуваше платнените реклами, провесени над главната улица. Думите играеха – те бяха обяви за селскостопанската изложба и поздравления към гостите на града.

  Петер бе идвал веднъж тук преди няколко години и знаеше как да се оправи в Хузум. Той наобиколи двата хотела само за да се увери, че са пълни, и се запъти към един малък пансион зад градския парк. Пансионът се наричаше „Амалия”, беше чистичък и сравнително поносим за кесията му.

  Очакванията му се оправдаха – в „Амалия” имаше стаи. Петер се настани, после прехвърли през рамо фотоапарата и тръгна из града. Сега беше времето да отиде на изложбата. Макар че официалното откриване беше утре, в неделя, организаторите на такива изложби на драго сърце пускаха журналистите предварително. А и така по-спокойно можеше да поговори с представителите на фирмите и да се опита да измъкне някоя и друга реклама за „Хамбургер илюстрирте”.

  Петер се удиви, като излезе на улицата. За половин час, не повече, вятърът така се беше усилил, че беше станал просто неприятен. А и оживлението беше намаляло – студът беше натикал минувачите в кафенетата и бирариите. Като че и посоката на вятъра се беше изменила – сега той духаше откъм морето.

  „Мирише на буря” – помисли Петер и погледна небето. Но то продължаваше да е чисто. Само няколко облака като разкъсани парцалчета се носеха бързо по него.

  Като извиваше рамо, за да се брани от вятъра и студа, Петер се добра до Земеделското училище. В огромния му двор, заемащ почти два хектара, на открито и под навесите бяха изложени земеделски машини от най-различни предприятия във Федералната република. Наред с по-големите заводи демонстрираха своята продукция и доста по-малки фабрики и търговски представителства. Провинцията Шлезвиг-Холщайн беше земеделски и животновъден район и стопаните купуваха машини, макар рецесията да беше засегнала и тях.

  Една-две фрази бяха достатъчни за портиера и Петер побърза да се вмъкне в училището. Сега бе ваканция и вътре по стаите бяха настанени представителствата на фирмите. По коридорите имаше глъч и суетене. В такива случаи винаги нещо не е доуредено и някой е недоволен. Чуваха се нервни реплики, хлопаха врати. Но поне беше топло.

  Петер отмина представителствата на по-големите фирми, без даже да се опита да влезе в разговор с някой от техните хора. Знаеше, че много по-благосклонни към журналистите са служителите от по-дребните предприятия. И скоро намери каквото му трябваше – една фирма за производство на прикачни съоръжения от Шлезвиг. Пет минути по-късно той вече разглеждаше хилавите проспектчета на фирмата и с удоволствие отпиваше от коняка, който представителят й му наливаше. А след още десет минути Петер Колбергер имаше в джоба си чек – макар и скромен – на името на „Хамбургер илюстрирте” и договор за реклама. Ханке щеше да бъде доволен.

  Времето до вечерта мина бързо. Петер обикаляше по представителствата на топло в Земеделското училище и даже и не помисляше да излезе навън под ледения вятър. А този вятър като че се усили още повече. Чуваше се как блъска в прозорците. Някъде по коридорите с трясък се строши стъкло.

  За изложбата имаше време – утре. За Петер материалът вече беше готов. Можеше да се прибере в пансиона и да седне да го напише. Сто реда. Знаеше вече кажи-речи всичко за изложбата, макар да не бе видял експонатите. Утре щеше да мине само при откриването, за да разбере кои официални лица от правителството на провинцията са дошли и да добави имената им в материала.

  Така трябваше да направи. Леко замаян от изпития коняк, Петер излезе навън.

  В първия момент не можа да разбере какво става. В лицето го удари студена стена, светлините по двора се залюляха пред очите му. Като се окопити, той се запъти към пансиона, борейки се с вятъра. Не му се ходеше по бирариите. Фрау Амалия щеше да му приготви един боквурст с горчица. На Петер не му беше нужно кой знае какво – щеше да хапне малко и да седне да пише. Репортажът от изложбата трябваше да бъде написан още тази вечер.

  И Петер Колбергер, проклинайки бурята, вървеше към пансиона. Разбира се, без да знае, че репортажът, който ще напише, ще има съвсем друга тема и съдба.
                                                              (продължението следва)