„НИКОЙ НЕ МОЖЕШЕ ДА ПРЕДВИДИ...”

  Беше събота. 3 януари 1976 г. се случи един от онези зимни дни в Хамбург, в които човек съжалява, че се е позатоплило, защото вълеше рядък мокър сняг, примесен ск дъжд, който попиваше в балтоните, пръскаше от кахпчуците и се стичаше на мътни ручейчета по асфалта. Тази зима често имаше такива неприятни, мръсни дни.

  Петер Колбергер, репортер от „Хамбургер илустрирте”, излезе от квартирата си, погледна към сивите парчета небе, които прозираха над високите домове и вдигна яката на палтото си. Помисли малко дали да вземе автобуса отсрирката на Готщрасе, но само като си представи, че ще има да чака поне петнадесет минути под пронизващата влага реши да тръгне пеш. Автобусът доста обикаляше и надали щеше да му спести много време, а квартирата му имаше поне това удобство,  че по преките улици бе сравнително близо до редакцията. Иначе не беше кой знае колко свястна квартира, но ерген като него, при това със скромни доходи, не можеше да предявява особени претенции. А и наемът беше поносим.

  Петер Колбергер разпъна чадъра си, намести по-удобно на рамото си кожената презрамка на своя „Канон” – фотоапаратът бе най-голямото му богатство! – и храбро закрачи по мократа улица. Така или иначе – все едно, беше закъснял. „Хамбургер илюстрирте” работеше и в събота, а Петер днес беше обещал да отиде десетина минути по-рано, защото на обяд трябваше да пътува за Хузум, един град на север – в провинция Шлезвиг-Холщайн. Кому, по дяволите, беше дошло на ум да урежда в Хузум селскостопанска изложба по това време! И защо беше нужно на стария Ханке да го праща в тази командировка? Като че ли можеше да излезе нещо интересно от една селскостопанска изложба!

  Петер крачеше по улиците, пазеше се с чадъра от мократа лапавица и все пак от дъното на душата си разбираше, че Ханке, завеждащ отдела за вътрешна информация е прав. Броевете след Нова година бяха най-тежките. Всички интересни новини бяха изгребани за коледните и новогодишни броеве, а вестникът все пак трябваше да се пълни с нещо. При това организаторите на изложбата в Хузум щяха да бъдат поласкани, че при тях идва репортер от Хамбург и навярно щяха да пуснат по някоя и друга реклама. А при намаления тираж и при тази криза средствата от рекламите бяха винаги добре дошли. Но Ханке щеше да се муси на закъснението, това беше сигурно!

  Опасенията му се сбъднаха. Още с влизането в стаичката на репортерите Петер разбра, че Ханке е идвал. Георг – съседът му по бюро, който беше разстлал пред себе си няколко дълги шпалти и нанасяше в тях поправки, вдигна очи и го изгледа малко гузно.

  - Сервус! – поздрави Петер и кимна с глава към стаята на Ханке. – Старият, а?

  - Той – направи гримаса Георг. – Само преди две минути...

  - И какво?

  - Нищо. Изненада ме, пък  и не знаех дали ще дойдеш!

  Че беше така, така беше, но в такива положения Георг съобразяваше малко трудно и не можеше да измисли някаква правдоподобна версия, за да оправдае колегата си. Пък  и не си струваше – Ханке не беше човек, който лесно можеше да бъде измамен.

  Петер положи на бюрото „Канон”-а и въздъхна. Окачи палтото си на закачалката, изправи до него чадъра и почука на вратата на стаята отсреща.

  Конрад Ханке, завеждащият вътрешната информация, беше към шестдесетгодишен, пълничък  и започнал да оплешивява мъж, който беше прекарал целия си живот по редакциите. Всички механизми и ходове му бяха ясни, а и не беше глупав. Даже шеф-редакторът и собствениците на  „Хамбургер илустрирте” се съветваха с него при трудни положения – той винаги имаше по някоя хитрина в запас. С възрастта беше станал малко по-педантичен  и свадлив. Но което е право, държеше на реда в отдела и немилостиво глобяваше провинените с някоя и друга марка от заплатата. Иначе обаче не беше лош човек.

  Затова, влизайки при него, Петер Колбергер смяташе, че глобата му е сигурна – поне десет марки. И се беше примирил.

  Ханке обаче не започна с глобата. Той посочи с грава стола пред бюрото си и когато Петер седна, измъкна от преписките пред себе си една тъничка папка. Разтвори я, намести очилата си с едната ръка, а с другата започна да я прелиства.

  - Хм... – измърмори Ханке. – И на какво разчитат тези!

  В папката имаше проспекти от селскостопанската изложба в Хузум, доста примитивно оформени. Личеше, че са от дълбоката провинция и ако фирмите искаха нещо да продадат, доста трябваше да се потрудят.

  - Хм! – измърмори той втори път на по-висок тон. После подаде папката през бюрото. – Виж там, ако можеш да измъкнеш нещо по рекламите!

  Е, това поне беше ясно. Петар пое папката и се готвеше да стане. Но Ханке някак не бързаше. Той сви пълничките си устни и почеса веждата си. После се завъртя на стола си и започна да разглежда голямата карта, окачена на стената зад гърба му. Това разглеждане като че линямаше край.

  - Хузум... – някак замислено рече Ханке. – Ако останеш само с Хузум все едно – нищо! Няма какво да те уча, ще си отваряш очите.

  - Ясно, шефе! – каза Петер. Щом Старият говореше така, значи глобата можеше и да се размине.

  Ханке отново се вторачи в картата. Какво гледаше толкова?

  - Слушай – изплю камъчето той накрая. – Не е лошо да се размърдаш там. В тия провинции винаги има някой от нещо да се оплаква. Наобиколи по дигите, те все за тези диги говорят! Искам материал за четене! – заключи Ханке.

  „Материал за четене” – по неговата терминология означаваше интересен, малко скандален материал. Разбира се, не много крамолен, защото правителствата в тези провинции бяха честолюбиви и после щяха да им създадзат проблеми.

  - Старичко е това с дигите! – каза Петер. Оплакванията за дигите бяха експлоатирана  тема и от време на време се появяваха в централните вестници. Тия диги по западното крайбрежие бяха строени още преди осемдесет-сто години от ландграфовете. После бяха пристроявани и подновявани, но всичко беше кърпеж. Нищо съществено не се правеше и населението по отводнените места живееше в постоянен страх. Каквото имаше да се пише, беше написано и от дигите сензационон материал не ставаше.

  - Твоя работа! – рече Ханке и се завъртя на стола, като изгледа Петер. – Хайде! И н понеделник – сто реда!

  - Дадено! - стана Петер. – А за рекламите – ще ги обработя. Сега, през зимата, е сезонът за продажбите и те го знаят.

  Той кимна за довиждане и тръгна към вратата.

  „Мина и този път!” – помисли си Петер.В същия миг го застигна гласът на Ханке:

  - И да не забравя! Десет марки глоба! За да не се правиш на светец!

                                                                                                                      (следва)