ВЪСТАНИЕТО НА КАРПОШ - 1689  ДЕЙСТВИЯТА НА СТРАХИЛ ВОЙВОДА

„Проклетникът Карпош, който беше заловен в Кумановската паланка, беше доведен в Скопие, където беше набит на кол при скопския мост, и така неговата кобна душа беше предадена на пъкъла. След това татарските смели и победоносни бойци оставиха голото тяло на Карпош, символ на заблудата, за да служи като знак за победата на силата им.”

 

                           Мехмед Рашид ефенди за смъртта на Карпош

 

 

През 1689 г. австро-турската война се разгаря с нова сила, а с нея и надеждите на поробените българи. Хайдушките дружини навсякъде активизират действията си. Войводите Карпош и Страхил дори повеждат обединени отряди от хайдути, австрийци и унгарци, а българите вдигат поредното си въоръжено въстание.

 

 

  ЗАСИЛВАНЕ НА ХАЙДУТСТВОТО И БУНТОВНИТЕ НАСТРОЕНИЯ

 

  През лятото на с. г. войските на маркграф Лудвиг фон Баден превземат Ниш. След това вместо към София една част от тях настъпва на север към Видин, а генерал Пиколомини с останалите сили – на юг. От тях той оставя една част в Ниш и поема с основната към Косово. Турците се оттеглят към Крива Паланка и Кюстендил.

  Хайдутството в Кюстендилския санджак взема незапомнени размери. Хайдутите стават господари на много планински проходи. Призивите на австрийците също повдигат духа на населението. В бойните им части преди атаката на Ниш се включват и българи от граничните области. Убедени, че свободата наближава, те пишат на първенците във всички градове и села до Цариград: „Измина епохата на мюсюлманите. Дойде краят на османското време. От този ден настъпва нашата епоха.” Още преди да получат писмата, българите от София и Пловдив тръгват към Ниш. Мъжете укриват жените и децата си в недостъпните планини и се вливат в редиците на християнската армия.

 

 

  ВЪСТАНИЕТО НА КАРПОШ

 

  С австрийското настъпление в Североизточна Македония през есента на 1689 г. акциите на хайдутите и насаланието прерастват във въоръжено въстание начело с войводата Карпош. През 1689 г. той води дружина в Доспат, Западните Родопи. После тръгва с хайдутите си към Ниш заедно с разбунтувалите се българи от Пловдив  и София. Турският хронист Силядхар посочва, че сред тях е и „проклетият неверник Карпош”. В началото на септември четата му вече застрашава турския тил при Знеполе. Султанска заповед до кадиите на околните кази гласи: „...появилият се хайдутин на име Карпош... по всякакъв начин да се залови и накаже.” Но падането на Ниш променя обстановката. Султанът решава, след като не може да ликвидира Карпош, да го купи, като го назначи за мартолосбашия на казите Кюстендил, Сирищник и Радомир, с което на практика го амнистира. Войводата не се поддава и с втора заповед е назначен за мартолосбешия на още 10 кази. В отговор той оглавява въстанието в Североисточна Македония. Въстанниците се присъединяват към източното срило на армията на ген. Пиколомини, чието настъпление към Враня и Крива Паланка среща отпор. Карпош застава начело на 3000-ен отряд от хайдути, австрийци и унгарци, разбива турците и завзема Крива паланка и Куманово. След това, според Силядхар, решава да удари Скопие. Населението го предупреждава, че комендантът му готви засада, той я избягва и напада града още преди австрийците да са влезли в него. Привърженици на войводата действат и в Качанишкия проход.

 

 

  КУМАНОВСКИ КРАЛ

 

  Карпош превръща Крива Паланка и Куманово в опорни пунктове на въстанието. Изгражда дълбок ров около крепостта на първия град и разполага в нея 6 топа, а втория укрепва и с ров, и със здрав плет. След това е провъзгласен за „кумановски крал”, а Леополд І утвърждава титлата, като му праща княжески калпак. Така Карпош става васал на австрийския император, който му поверява управлението на Куманово и Крива Паланка. Но австрийската армия се оттегля на север да презимува и му оставя само определено количество войници. През ноември 1689 г. турците се съвземат и мобилизират цялата си останала мощ за контраофанзива и прегазване на въстанието. Към Скопие поема с 18 000-на армия Халил паша от Пелопонес, а в София пристига кримският хан Селим Гирай с 30 000 татари. Заедно с новия сераскер (главнокомандващ – б.а.), агата на еничарите Махмуд паша, той настъпва, за да се съедини с Халил паша. Около Кюстендил ханът разбива дружина от стотина хайдути, оставени да охраняват планините, и настъпва срещу Крива Паланка. Въстанниците храбро отбраняват крепостта с останалите австрийци и унгарци, но неприятелят има огромно числено превъзходство. Защитниците са разбити, а градът – опожарен. Карпош успява да се изтегли с 200 въстанници в Куманово за последен отпор на стократно превъзхождащия го враг. Накрая е пленен с много от хайдутите, а въстанието – окончателно потушено. Окован във вериги, той е отведен при Селим Гирай в Скопие и е набит на кол при моста на р. Вардар. Така трагично завършва пътя си водачът, успял да превърне хайдутството в организирана борба за освобождение.

 

 

  СТРАХИЛ ВОЙВОДА

 

  На австрийските призиви се отзовава и Страхил войвода от с. Ветрен. С четата си от 200 юнаци той напада турци по пътищата и става толкова опасен за властта, че тя е принудена да свика мохамеданско опълчение, за да го унищожи. Начело на опълченито са поставени двама началници с 50 еничари. Прикачена е дори кавалерия от свитата на великия везир и два отряда делии (специална горска конница – б. а.). Страхил узнава за потерята и с дружината и семейството си поема към Ниш. Ловко се измъква от преследвачите си и пристига при генерал Ветерани. Генералът го поставя начело на 4000-ен отряд от хайдути, австрийци и унгарци, с които да нападне Кюстендил. Турците изпращат двама малоазийски военачалници да защитават града. Отрядът на Страхил непрекъсната се увеличава с българи от месността и вероятно през октомври прочутият хайдутин достига Кюстендил. Вижда, че той е охраняван откъм полето  от 300 сеймени (полицаи – б. а.), преминава планината и изненадващо напада през нощта. Отрядът му избива много турци, взима жените и децата им в плен, подпалва града и се оттегля. Сеймените и защитниците на крепостта се опомнят от удара и се впускат в преследване. В кръвопролитния бой загиват 200 от страхиловите бойци и не по-малко преследвачи, които все пак успяват да освободят някои от пленниците. Кюстендилският кадия хвърля вината върху двамата военачалници и те са обезглавени.

  Страхил се завръща в Ниш при австрийското командване. Когато турските войски минават в контранастъпление, той предлага на генерал Ветерани да излезе със своите хайдути и когато турците пристигнат, да ги нападне през нощта. В това време австрийците трябва да извършат излаз и да ударят врага в гръб. Страхил излиза с дружината си, но Ветерани предава Ниш и осуетява плана му. Семейството му е заловено и продадено в робство, а за по-сетнешната му съдба няма данни.

 

 

ФАЛШИФИКАЦИИТЕ

 

Сръбските и скопските историци създават огромен брой фалшификации за Карпошовото въстание с цел да представят населението в Македония като македонско и да изтрият българския му корен. Едно от най-абсурдните им твърдения е, че Карпош възнамерявал да създаде македонска държава ссъс собствени въоръжени сили. По всякакъв начин те се опитват да отрекат българския характер на въстанието. Премълчават превземането на Кюстендил от Страхил войвода, действията на когото са неразривно свързани с тези на Карпош – и двамата командват сборни отряди в състава на източното крило на австрийската армия в Македония. Единият превзема Крива Паланка и Куманово, другият – Кюстендил. Фалшификаторите не споменават нищо за връзките на Карпош с австрийците, за това, че той командва отряд от хайдути, австрийци и унгарци, не споменават и дума за пристигането на войводата в района на Знеполе от Тракия, защото тези безспорни факти обезсмислят тезата им. И най-важното – изваждат въстанието от контекста на общата борба на българите против османското робство в периода 1686-1690 г.

 

 

ДРУГИ БУНТОВЕ И ОПИТИ ЗА ВЪСТАНИЯ

 

• Прилепско-Мариовската „буна” през 1564-1565 г. Районът Мариово, Битолско, дълго време разполага с известна автономия. Заради засилилите се злоупотреби се надигат над хиляда българи. Многобройните турци надделяват, но част от бунтовниците се укрепяват в руините на стара крепост и отчаяно се съпротивляват няколко месеца.
• Мариното въстание в Търново през 1700 г., познато от предания и народни песни, е замислено от вдовицата Мара и нейния син Стоян войвода. В него са посветени местни първенци. Въстанието трябвало да избухне на празника на св. св. Константин  и Елена (21 май). Поради издайничество това става преждевременно. Бунтовниците нямат сили да превземат Търново, но успяват да заемат някои старопланински проходи. Те са разбити от по-многобройните турски сили, сред които има и еничарски части. Каква е истината за този бунт, е трудно да се каже, но в османските документи има данни за засилена хайдушка активност в райна на старата българска столица – така например през 1699 г. край Търново български хайдути освобождават отвлечени от турците унгарски пленници.

Нашите военни историци с гордост заявяват, че няма пленено българско знаме. То е обектна гордост, знак на нашата свобода, на нашата сила и достойнство.

А ето и есенцията на състоялата се дискусия, която би зарадвала всеки достоен българин. Цялата старобългарска войска - гордата Орда, е била водена от свой бунчук - конската опашка. Вероятно под разветия бунчук е имало отличителни знаци за отрядите на отделните боили, на кафкана или на канската гвардия. Следите не са се запазили, но можем да бъдем сигурни, че зад тези бунчуци е летяла една строго организирана и дисциплинирана войска. Толкова впечатляващи са били нейният ред и съгласуваност, че името на ордата е влязло в латинския, а после във всички световни езици, със значението "ред", "нареждам, заповядвам".

Много по-късно, във времето на турското владичество, символът на загубената българска държавност е зеленото знаме на хайдушките чети. Все още не е еднакво: ту с лъв, ту без него. Защо е избиран зеленият цвят? Ами защото той заедно с червения е бил забранен за "гяурите"! За нашите сърцати, бунтовни прадеди зеленото знаме е било символ на непокорството. Но то все още не е еднакво прието, а може би и други небългарски бунтовници в Османската империя са го ползвали...

И ето, идва времето на Възраждането. Какъвто и да е неговият духовен и нравствен заряд, това е начело на национално, военно, морално събуждане - за чест, доблест и гордост. Когато Георги Сава Раковски полага основите на българската национална идея, възниква удобен исторически момент, в който се появява съвременната комбинация от трите цвята - бяло, зелено и червено. Как става това?

По времето между 1857 и 1860 година Раковски се "движи" между Австро-Унгария /а значи и Италия, която в това време се освобождава/, Белград, Галац. Самият Раковски силно е повлиян от идеите и военната тактика на Дж. Гарибалди. Близкият приятел на Раковски, художникът Андреа Сако, предлага и Раковски приема да бъде на портрета със знаме в ръка. Кое знаме? Сако знае и се вълнува от наскоро приетото италианско знаме - зелено, бяло, червено. И ето че Раковски приема, но променя реда на цветовете: бяло, зелено, червено. Само две години по-късно, през 1862 година, Легията се строява под знамето, прието от Раковски. Така той може да бъде обявен за "кръстник" на съвременния български национален флаг.

По време на Априлското въстание обаче знамената отново са едноцветни - и ушитото от Райна Княгиня, носено от Крайчо Самоходов, знаменосеца на Хвърковатата чета, и знамената в другите революционни окръзи. Те отново са зелени, сърмено обшити и с надпис "Свобода или смърт".

Към трикольора ни връща Самарското знаме. Има данни обаче, че от цветовете му - третият цвят е бил зелен , но"навреме" е бил отбелязан от руското командване и е заменен със син. В новия български национален флаг, приет от Учредителното събрание през 1879 година, зеленият цвят е намерил мястото си, както го е прозрял великият Раковски. В член 23 от Търновската конституция българското знаме е определено с цветовете бяло, зелено, червено, наредени хоризонтално. Така изброените цветове и подредба, определени от Раковски, се закрепват документирано към името на Третата българска държава, та до днес.

Трикольори със същите три цвята се веят над Италия, България, Унгария и Мексико. Неволно си помислих за общия Кубратов корен на българи, маджари, и алцековите българи, влели се в италианската народност. Дали пък някакви неосъзнати върешни сили са повлияли върху този, като че ли случаен избор?

Както някога бунчукът на българските канове се е развявал над крепостите от Волга, през Дунав, Плиска, Преслав, Търновград и на запад до Белград, Срем и Драч, а на юг - над Охрид и Воден, така и днес родният ни трикольор се вее над десетки български кораби, посолства, гранични пунктове и държавни учреждения на съвременната българска държава.

Българското национално знаме, за наша чест, не е било поругавано нито веднъж - нито в битки, нито в мирно време. Не посмяха да посегнат на него и комунистическите държавници, както направиха това болшевишките им учители с руския трикольор.