„При мен дойдоха сърби и българи, които ме уверяваха от свое име и от името на други, че много турци били заловени или избити, когато побегнали след сражението (при Ниш на 3 ноември 1443 г. – б.а.); смята се, че враговете са понесли не по-малки загуби от околното население при бягството си след сражението, отколкото от нашите [войници] по време на сражението...”
Из писмо на Юлиан Цезарини за участието на българите във войната
„А раята на Сардж-ели („Земята на Сардж”, т.е. на Иван Срацимир), виждайки положението, изцяло се беше подчинила на жалките неверници (кръстоносците). Кюмюлоглу, който беше санджакбей на тази област, обикаляше наоколо и мислеше какво да стори. Една нощ раята на тази земя го нападна и заграби всичките му знамена и шатри, а Кюмюлоглу избяга...”
Из османския аноним „Писание за верските битки” (XV в.)
В началото на 40-те години на XV век кръстоносната идея набира популярност в Европа. На 1 януари 1443 г. чрез специална була папата призовава християните на кръстоносен поход срещу османците.
ПЪРВИЯТ ПОХОД
През лятото на с. г. под знамената на полско-унгарския крал Владислав ІІІ Ягело (1434-1444) и трансилванския войвода Янош Хуняди се стичат унгарци, поляци, чешки хусити, власи, немци и др. Хуситите са с 600 въоръжени коли за изграждане на прочутите подвижни укрепления – вагенбург. Планът им е с бързо проникване до Одрин да не позволят на османцине да се организират и да ги прогонят от балканите. Но войските се съсредоточават бавно и чак през октомври 25-хилядната кръстоносна армия поема на поход. Към нея се присъединяват и 8000 бойци на деспот Георги Бранкович, а по-късно и 600-700 души на босненския войвода Петър Ковачевич. Въпреки преклонната си възраст „господарят на Загоре”, Фружин, също тръгва с войските, които, без да срещнат сериозна съпротива, завземат Крушевац и се спускат към Ниш. Там, на 3 ноември 1443 г. Янош Хуняди нанася страхотно поражение на османската армия, което повдига духа на бойците.
УЧАСТИЕТО НА БЪЛГАРИТЕ
Българите причиняват на турската армия не по-малки загуби, отколкото тя понася в битката, и масово се присъединяват към кръстоносната войска. Дори Янош Хуняди включва един български конен отряд в предните й части. Българското население съдейства по всякакъв начин на кръстоносците. С негова подкрепа и заедно с присъединилите се към тях въоръжени българи те превземат Пирот и опожарената от отстъпващите турци София, където поставят за управител местния владика и правят отново църква от превърнатата в джамия „Св. София”. С настъплението на кръстоносците се надигат и българите от по-отдалечените югозападни земи, които ги снабдяват с продоволствие. Масово й съдействат дори войнуците (военизирани българи, задължени по време на война да служат в обоза и да извършват укрепителни работи, а в мирно време да се грижат за конете в държавните конюшни – б.а.), сред които има немалко представители на старата българска аристокрация. Така ударите на кръстоносците се съчетават успешно с борбата на българите против поробителя.
КРАЯТ НА ПОХОДА
След превземането на София християнските войски се насочват към Тракия през прохода Траянови врата. Той се оказва здраво преграден и след тежки сражения, притиснати от студа и глада в опустошената страна, те са принудени да се оттеглят. В напуснатата от тях София османците извършват клане и обезглавяват владиката. „Св. София” е превърната отново в джамия. Султанът насочва големи сили за тяхното преследване, но на 5 януари 1444 г. между Пирот и Ниш те са разбити.
ВТОРИЯТ ПОХОД
На 12 юни 1444 г. е сключен мирен договор в Одрин, който по-късно е потвърден в Сегед. Но Владислав ІІІ започва оживена подготовка за нов поход. Кръстоносният флот отплава за Проливите, за да ги блокира, така че турците да не могат да прехвърлят основните си сили в Европа. А византийският император подтиква караманския емир Ибрахим бей към борба срещу султана. Целта на похода е османците да бъдат прогонени от Балканите, като след това се възстанови българската държава с владетел Янош Хуняди. Планът предвижда войскине да се придвижат покрай Дунав до Черно море и оттам до Проливите, където да започнат съвместни действия с флотата.
БОЙНИТЕ ДЕЙСТВИЯ
Кръстоносната армия се събира на 1 септември в Оршова и преминава Дунава при Видин. Под знамената се стичат 16 000 поляци, унгарци и чешки хусити с 2000 коли за изграждането на вагенбург. Според някои учени участват и много българи, изселници в Унгария, а може би и престарелият Фружин. На тяхна страна преминават българите от Видин, които с оръжие в ръка прогонват местните турски сили. По-късно при Никопол към тях се присъединяват и 4000 леки конници начело с влашкия войвода Влад. Под командването на Владислав ІІІ Ягело и на Янош Хуняди войските настъпват покрай Дунава и на 26 септември с помощта на българите завземат Видин. Първенците на града са избити от турците, но обикновените жители се присъединяват към кръстоносната армия. Сбъдват се очакванията на кардинал Чезарини, че местното население е готово да й помага. С негова помощ тя превзема Оряхово, а когато обсажда Никопол, много българи се прехвърлят през крепостните стени и влизат в редиците й.
След неуспешна обсада съюзните войски продължават похода си, с ожесточени битки завладяват Шумен, Мадара, Овеч и др. и достигат до Варна. Градът се предава доброволно на кръстоносците. Като избиват турските гарнизони, българите предават ключовете на Калиакра, Каварна, Макропол (дн. Евксиноград) и Галата на своите освободители. Най-вероятно по това време много от тях се влеват в кръстоносната войска.
БИТКАТА НА НАРОДИТЕ ПРИ ВАРНА
Докато тя настъпва към Варна, хпистиянският флот е дезорганизиран от бури, а и командващите Алвизо Лоредан и Франческо Кондулмиери не се оказват на висота. Мурад ІІ (1421-1451) успява да прехвърли основните си сили в Европа според едни източници с лодки, а според други с помощта на генуезците срещу огромен подкуп. С 40-50 000-на армия, а според някои до 100 000-на, султанът се насочва към Варна.
Кръстоносците се оказват заклещени между морето, Девненското езеро и врага и трябва да приемат битката въпреки неговото огромно числено превъзходство. Военният съвет решава да се предприеме нападателна тактика. Янош Хуняди разполага умело бойния ред по най-късото разстояние между езерото и Франгенското плато, които пазат фланговете му. Левият, съставен от пет знамена (отряди) под командването на Михаил Силаги, стига до брега на езерото. В центъра са два отряда от по 2000 души начело с краля. Влашката конница е оставена в резерв зад центъра, а зад него е разположен вагенбургът с бомбарди. На десния фланг са 5 знамена, които нямат общо командване.
Османските войски заемат по-изгодни позиции в подножието на платото. Центърът им е съставен от еничарско каре, командвано от Язиджи Тоган. Зад него на тракийска могила (Мурадтепе) е командният център на султана. На дясното им крило са румелийските спахии, а на лявото – анадолските спахии, акънджии и азеби. На 2-3 км зад центъра е разположен османският лагер.
Битката започва призори на 10 ноември 1444 г. Дясното християнско крило е разгромено. Бягайки, мнозина от християните, сред които и Юлиян Чезарини, се издавят в блатата. Кралят и Хуняди повеждат на помощ отрядите от центъра и влашката конница, удряг анадолските спахии и ги обръщат в бягство. Но власите се увличат в преследването, разграбват османския лагер и натоварени с плячка, напускат бойното поле. След като се връща в центъра заедно с краля, Хуняди решава да помогне на лявото крило, където боят е с променлив успех. Той съветва Владислав ІІІ да го изчака, за да се хвърлят заедно срещу еничарите, и атакува румелийските спахии. Ударът му е толкова жесток, че дори султанът решава да бяга.
Кръстоносците са на прага на победата, но младият крал решава да удари султанската шатра и с 500 рицари атакува еничарите. Рицарите се врязват в карето, почти достигат до султана, но са обкръжени от многократно превъзхождащите ги по численост еничари. Конят на краля е убит и самият той загива в ръкопашния бой. Еничаринът Коджа Хъдър отрязва главата му и я занася на султана.
След смъртта на Владислав ІІІ, наречен посмъртно Варненчик, в християнските редици настъпва паника. Опитите на Янош Хуняди да овладее положението претърпяват неуспех и той организира отстъпление. На бойното поле падат около 10-12 000 кръстоносци. Османските загуби са два пъти по-големи, но въпреки това Мурад ІІ има основания да се радва на победата си. Тя слага край на последния голям антиосмански кръстоносен поход и предопределя за столетия съдбата на българския народ и Югоизточна Европа.
ВЪОРЪЖЕНИЕТО НА КРЪСТОНОСНАТА ВОЙСКА
Пехотинците били защитени с ризници, а нападателното им въоръжение било лъкове, арбалети, кория и саби. Те разполагали и с ограничен брой аркебузи, кулеврини и бомбарди. Войските разполагали и с обсадни машини. Конниците също били облечени с ризници и въоръжени с копия и саби. Рицарите били облечени от главата до петите с тежки съставни брони и шлемове. Нападателните им оръжия били дълга пика, различни видоме мечове и боздугани. През XV в. широко навлезли тежките двуръки мечове, шестоперите боздугани и бойните чукове.
БЪЛГАРСКАТА ПОДКРЕПА ПРИ ВТОРИЯ ПОХОД
През втория поход на Владислав ІІІ Ягело и Янош Хуняди българската подкрепа за кръстоносците е значително по-слаба, въпреки предполагаемото участие на Фружин и много български изселници в Унгария, поради няколко причини – Североизточна България е силно обезлюдена по време на османското нашествие, а след това засегната от тюркска колонизация и ислямизация. Османските поделения по пътя на кръстоносната армия са силни и сковават всяка съпротива. И не на последно място, за католиците-кръстоносци православните българи са схизматици. Някои рицари-фанатици оскверняват и грабят православните черкви, с което отблъскват населението. Научил за тези издевателства, Владислав ІІІ ги забранява със специална заповед.
ФРУЖИН И НЕГОВИТЕ ПОТОМЦИ В УНГАРИЯ
Според едно не съвсем ясно сведение в османски регистър от 1454/1455 г. след разгрома на кръстоносците Фружин може би става османски масал в българските земи между Свърлиг и Пирот. Редица потомци на Фружиновия син Шишман продължават борбата с османците в Унгария. През 1457 г. Ищван (Стефан) Шишман е начело на власи и българи в Банат, а през 1467 г. Сандрин (Александър) Шишман е комендант на крепостта Турну Северин. До края на XV в. има и други споменавания за него и братята му, както изо Филип Шишман. През следващото столетие срещаме имената на Ищван, Владислав и Ференц. През 1550 г., предвождайки конен отряд, Ференц Шишман загива в бой с турците край Липа, някогашно имение на Фружин. За „Шишмановци” се говори и във връзка с двете Търновски въстания.
2. SPAROTOK - ЧЕТЕТЕ ВНИМАТЕЛНО!
3. Един млад и талантлив автор. Подкрепете го!
4. По-добрият кандидат за кмет на София.
5. Ние го подкрепяме...
6. грешен репорт, който те кара да мислиш
7. На ianchefff блога
8. Турбо, но не Боби Турбото, а наистина Турбо!
9. Е това е валсодар!
10. Чаровната дама със сапунените мехурчета
11. Войната на таралежите-sowhat
12. Соцпропаганда #1
13. Соцпропаганда #2
14. На Дани моторите
15. RADIOHEAD
16. U2
17. DEPECHE MODE
18. MASSIVE ATTACK
19. FAITH NO MORE
20. QUEENS OF THE STONE AGE
21. PLACEBO
22. RED HOT CHILI PEPPERS
23. KORN
24. THE WHITE STRIPES
25. BLUR
26. ROBBIE WILLIAMS
27. DREAM THEATER
28. SYSTEM OF A DOWN
29. PEARL JAM
30. Тук са всички останали любимци поради липса на място в блогрола