(продължение)



 * * *

  Денят вървеше както обикновено. Мина сутринта. Към обяд облаците малко се поразкараха и едно измъчено зимно слънце огря скатовете. Но и това все пак беше нещо, от което човек можеше да бъде доволен.

  Феро се залисваше с работа и като че неосъзнатата тревога се изгуби, поне той не се сещаше вече за нея. Към обяд минаха да го видят роднини от Малпасе – негови братовчеди. Те бяха тръгнали със своя старичък ситроен към магистралата и се отбиха за малко. Поговориха за това-онова, Феро ги покани на обяд, но те не можеха да останат за по-дълго. Качиха се на колата и тя забръмча по пътя.

  Феро и Анриет, които бяха излязли да ги изпратят, помахаха малко подир тях и се прибраха в къщи. Преди да влезе, Феро се спря на площадката и пак погледна към язовира.

  Сякаш някой го хвана за рамото и го задържа, не му даваше да се прибере.

  Нещо имаше. Феро просто беше сигурен в това. Той стоеше на площадката и се мъчеше да съобрази какво е.

  И разбра. По-точноказано, нещо нямаше.

  Животните отбягваха язовирната стена.

  Нямаше ги котките на Анриет. Жена му имаше слабост към котките и хранеше няколко – той даже не знаеше колко, но ги виждаше всеки ден как тичат по бетонната пътека на дъгата, как лежат и лениво се препичат, когато грее слънце. Те даже си имаха любимо място – там, където беше най-завет и най-топло. Сега по стената не се виждаше нито една котка, а по това време обикновено там  имаше няколко.

  И птици нямаше. Те идваха и кацаха по перилата от съседните хълмове. Стояха търпеливо, като се вглеждаха с кръглите си очи във водата. Като че идваха на инспекция. После изкрякваха и важно отлитаха.

  Сега по язовирната стена нямаше жива душа.

  Феро изтръпна. Беше слушал различни приказки за съборени язовири и за сигурните белези, които уж предвещавали нещастието. Животните усещали кога стената ще падне и то много преди човека! Той беше и не беше вярвал на тези разкази, но сега трябваше да вярва на очите си.

  Бързо! Какво ставаше там?

  Той изтича към стената, прегледа маркерите и нивото на водата, трескаво плъзна поглед по бетона.

  Всичко беше в ред. Отклоненията в различните точки на дъгата бяха малки и в никакъв случай не стигаха до опасните граници. Нивото се бе заковало на деветдесет и осем. Стената беше честа – не личеше просмукване.

  По дяволите! Тогава – какво?

  Трябваше да съобщи на инженера във Фрежу. Но какво щеше да му каже? Че се страхува и че животните отбягват да идват на стената? Това беше глупаво и инженерът щеше да се изсмее на страховете му.

  Феро бавно се върна в канцеларийката си, дълго гледа телефона и накрая се реши. Посегна, взе слушалката и набра номера.

  Жайар не бе в стаята, но го намериха.

  - Господин главен инженер – рече Феро, - имам да кажа... всъщност то е дребно нещо, но все пак трябва да знаете...

  - Говорете ясно, Феро! – прекъсна го Жайар. – Какво е станало?

  Със запъване и повторения Феро обясни – котките на жена му отбягват стената, а въобще отклоненията и нивото са добре, но той се страхува. Беше решил да го каже и го каза: от сутринта се страхува, а от какво – не знае.

  Учудващото беше, че Жайар не го наруга и не му се присмя. Той само го накара да повтори данните, което Феро и стори. После замълча. Размишляваше.

  - Чуйте, Феро – каза накрая Жайар. – Ще минавате на всеки два часа по стената! И през нощта – също! Ако забележите нещо нередно, ще ме търсите вкъщи! Веднага, разбрахте ли?

  - Разбрано, господин главен инженер! – отрапортува Феро.

  Той остави слушалката и почувствува, че някак му олекна. Сега вече друг носеше отговорността. От него – пазача, се искаше само да си отваря очите и да докладва. Щеше да го направи, разбира се.

  А Жайар наистина се размисли. Той беше заядлив, но съвсем не беше глупав. Онова, което Феро му съобщи, го разтревожи, защото той също беше чувал за странното поведение на някои животни около несигурни язовири. Спомни си и един от старите професори от Политехниката, който беше разказвал подобни истории.

  Жайар стана от писалището и дръпна ролетката на кантонерката. Пръстът му слезе по гърбовете на надписаните папки и се спря на една от тях: „Язовир Малпасе”. Измъкна я и я разгърна.

  „Дължина на дъгата 222,70 метра... открит за пълнене на 20 април 1954 ... полезно ниво двадесет и четири и половина милиона кубически метра...” – зачете той наум. В папката имаше инженерни скици, резултати от геоложки изследвания, експертни заключения. Както можеше и да се предполага, всичко беше проверено, протоколите бяха ясни – при ниво деветдесет и осем стената беше напълно устойчива.

  „Утре сутринта ще отида пак на място! – реши Жайар. – Може този Феро да не е съобразил нещо!”

  И затвори папката. Той също не съобрази едно обстоятелство. А и не можеше да го съобрази.

                                              (следва)