ВЪСТАНИЕТО НА КОНСТАНТИН  И ФРУЖИН

„Така също и Константин, прославен император на България, и Мирчо, воевода на Влахия Трансалпинска... многократно и смело нападаха гръцките области [българските земи южно от Дунав], владени от турците, и спечелиха триумф  и победа срещу нашите противници и славни подвизи над същите.”

 

        Из писмото на император Сигизмунд до бургундския дук Филип ІІІ Добри

 

„Също така и българските градове се бяха (отметнали от турците начело) със синовете на българските царе.”

 

         Константин Костенечки за въстанието на Константин и Фружин

 

 

Зората на XV век. Българските земи са подложени на нечувано разорение от османските завоеватели. Населението е поробвано, насилствено помохамеданчвано и потискано, а голяма част от аристокрацията – изтребена, принудена да емигрира или да се подчини на завоевателя. Обезлюдени са цели области, блестящи градове са превърнати в пепелища.

 

 

  КРИЗАТА В ОСМАНСКАТА ДЪРЖАВА. ХРИСТИЯНСКИТЕ КОАЛИЦИИ

 

  Българите използват всеки удобен случай, за да поведат борба за освобождение. Благоприятните обстоятелства не закъсняват. През лятото на 1402 г. монголите на Тамерлан (Тимур хан) нанасят катастрофално поражение на турците в битката при Анкара. Баязид І е пленен и между синовете му Сюлейман, Муса и Мехмед започва дълга маждуособна война. Османската държава се оказва на ръба на пропастта.

  Но хпистиянските владетели не съумяват да се възползват от златния шанс да отхвърлят зависимостта си от нея и да изтласкат турците от Балканите. Вместо да изградят единство помежду си, те се ограничават с локални коалиции и наивно вярват, че враждуващите османски принцове сами ще унищожат и себе си и държавата си. Част от тях, обединени в „християнската лига”, сключват договор със Сюлейман, от който най-облагодетелствана е Византия, но останалите балкански православни държави не печелят нищо от него. Истинското християнско единодействие си остава мираж.

  Опитите да се използва османската криза чрез мирни средства се оказват късогледи. Сюлейман умело използва предоставената му свобода да действа срещу брат си Мехмед за натиск срещу неангажираните с договора държави. За тях не остава друг път освен борбата и в края на 1403 – началото на 1404 г. се оформя втора християнска коалиция начело с Унгария. В нея влизат сръбският деспот Стефан Лазаревич, влашкият войвода Мирчо Стари, боснанският крал Остоя и българският цар Константин.

 

 

  ПЪРВИТЕ БИТКИ

 

  Начело с Иван-Срацимировия син българите от Северна България грабват оръжието. Съвместно с Мирчо Стари завладяват Дръстър (Силистра) и почти цяла Добруджа, като нанасят сериозни поражения на османските войски. През 1407 – 1408 г. власите разбиват турците при Дръстър и ангажират срещу себе си акънджийските им отряди. Създадени са условията за първия мащабен опит на българите да извоюват свободата си.

 

 

  ВЪСТАНИЕТО

 

  Въстанието избухва в Поморавието през 1408 г. с голям размах, обхващайки почти всички територии на бевшото Видинско и Търновско царство. Начело застават Константин  и съинът на цар Иван Шишман – Фружин. Навярно придружавайки унгарски и сръбски войски, Константин прониква в Поморавието, където е подкрепен от въстаналите българи. Българските градове, сред които Видин, Пирот и Ниш, отхвърлят османската власт и стават опорни пунктове на въстанието. Турските им гарнизони са унищожени или прогонени. Силно обезпокоен от хода на събитията, Сюлейман Челеби настъпва по долината на р. Морава, опитвайки се да разедини хпистиянските сили. В края на 1408 г. мощната му армия успява да превземе крепосття Темска и да потуши въстанието в самия му център. Но въпреки това въстанническите действия прадължават още почти цяло десетилетие и са окончателно ликвидирани едва когато кризата в османската държава е преодоляна. Най-вероятно Константин  и Фружин успяват да се закрепят задълго в наследствените си владения на юг ат Дунав. Предвожданото от тях въстание е първият сериозен опот за възстановяване на българската държава, която сякаш продължава да съществува политически в съзнанието на османските противници и в техните планове.

 

 

ВЕРСИИТЕ ЗА ВЪСТАНИЕТО

 

Поради оскъдните извори въстанието на Константин и Фружин продължава да бъде обект на научни дискусии. Според повечето историци то избухва в 1408 г., но според други – в 1404 г., когато обединените войски на Мирчо Стари и Константин настъпват в Подунавието. Различни са версиите и относно неговия териториален обхват. Едната локализира въстанническите действия в областта Темска, в Северозападна България, а според другата те обхващат цялата територия от Дръстър до р. Тимок. Някои от историците са на мнение, че въстанието е окончателно потушено около 1417 г., а другите смятат, че това е станало с превземането на крепостта Темско през 1408 г. (Според друга хипотеза Видивското царство като османска васална територия съществува чак до 1422 г.)

 

 

КОНСТАНТИН  И ФРУЖИН

 

Константин, наричан от Сигизмунд „император на България”, е син на цар Иван Срацимир. След падането на Видинското царство намира убежище при своя родственик, влашкия войвода Мирчо Стари, заедно с когото приема сюзеренитета на унгарския крал. След възшествието на Мехмед І емигрира в Унгария, а по-късно в Белград. Умира през 1422 г. Неговият братовчед, синът на Иван Шишман, Фружин, бяга във Видин след края на Търновска България, но порад васалните задължения на чичо му към султана напуска града и заминава за Унгария. Император Сигизмунд вижда в негово лице съюзник  и военен ръководител и го приема ласкаво. Пез 1425 г. редом с влашкия войвода Дан и унгарския военачалник Пипо Спано (флорентинеца Филипо деи Сколари, „Филип Маджарин” в народните песни) Фружин застава начело на унгарско-влашките войски и е наречен „господарят на Загоре”. Войските преминават Дунав, превземат Видин и Оряхово и нанасят тежко поражение на турците, които губят 25 000 души. През 1435 г. Сигизмунд изпраща Фружин с тайна мисия в разбунтувала се Албания. Съветът на Дубровник оценява високо дипломатическите му усилия. Въпреки напредналата си възраст участва и в кръстоносната войска на Владислав ІІІ Ягело и Янош Хуняди.

 

 

МУСА КЕСЕДЖИЯ И БЪЛГАРИТЕ

 

През 1409 г. Муса се вдига срещу брат си Сюлейман с подкрепата на сърби и власи. Въстаналите българи първоначално също го подкрепят като противодействие на Сюлейман. Но Муса разграбва Пловдив и заповядва да бъде заклан митрополит Дамян, а веднага след като побеждава и убива брат си, започва да воюва срещу съюзниците си. Ордите му се отдават на грабежи и кланета. Българите от Видин, които вероятно още е по разпорежданията на Константин, Мадара, Овеч (дн. Провадия), Овчага, Айтос, Велес и др. се вдигат срещу властта му. През 1412 г. Муса успява да завземе Видин, продължава похода си отЗападна към Североизточна България и оттам – към Македония. До април 1413 г. прегазва свирепо бунта. Цзстъпленията му тласкат българската аристокрация на страната на брат му Мехмед, който на 5 юли 1413 г. го разгромява и убива в битката при с. Чамурли, Софийско. Българите приемат победата на Мехмед І като край на насилието, но не предполагат, че тя слага край и на кризата в османската държава.

 

 

БЪЛГАРИТЕ И ВЪСТАНИЕТО НА ШЕЙХ БЕДРЕДИН СИМАВИ

 

През 1416 г. Лудогорието и районът на Ески Заара (Стара Загора) са разтърсени от движението на религиозния мислител шейх Бедредин Симави. Роден в България от смесен бракмежду селджукски духовник и „гъркиня” (може би българка), той получава солидно богословско образование и обикаля целия мюсюлмански свят, ползвайки се с голяма известност и авторитет. По-късно се завръща на Балканите и става истъкнат сподвижник на Муса. Неговите радикални идеи за братство между угнетените християни и мюсюлмани увличат в бунта му срещу султан Мехмед и българи. След потушаването на бунта в България и гибелта на Бедредин негови сподвижници бунтуват Западна Мала Азия. През 1419 г. в битка с тях загива Александър/Искендер, приелият исляма син и престолонаследник на цар Иван Шишман, който тагава е османски управител на Айдън, Измир  и околните земи.

 

Ей! Тогава са имали все още хъс българите! И самочувствие :)

дори през цялото Турско са имали. И не са спрели...Хъса и самочувствието си отидоха завинаги две-три тодини след 9 септември 1944...

Прав си, обаче първите признаци се появяват още след 1913 г. след Междусъюзническата война, според мен.

има го и тоя момент, обаче аз засягам една малко по-друга плоскост, бойната...а в Първата Световна война армията ни е правила невиждани неща...Истинското стъпкване на българина дойде по-късно...Просто не искам да си представя днес българска армия в бой....

Прекрасен постинг, благодаря ти Gothic

текста е от една книга, така че не постинга е прекрасен...Прекрасна е историята ни - велика и трагична...

подбрал и много добре си го направил. Поздрави.

що се отнася до хъса, спомнете си "Записки по българските въстания"...
Според мен, причините се коренят далеч преди 1944 г. :)
Знаем възпятите в песните и легендите, които не са приели исляма. Между тях е и мой прадядо, с което се гордея. Но, вижте текста - царският син не се е посвенил много и приел другата вяра...., както стана и сега, както ще става и в бъдеще. Който защитава парите си, не му мисли много в кой господ да се кълне :)

прав си, темата е дискусионна. Искендер е ясен, но я го виж Фружин? Нали той е бил син на същия цар? Определино тук си опира, и тогава и сега до лични качества. До думички като патриотизъм, морал, чест, отговорност. И до имането и няманито им....