(продължение)


 

* * *

  Следващият ден бе втори декември. Феро се събуди както обикновено към пет часа. Навън беше още тъмно. Той се повъртя малко под завивките, като слушаше тихото дишане на Анриет до себе си. После седна на леглото и потърси с босите си крака чехлите по студения под. Намери ги, изправи се и започна да се облича. Анриет измънка нещо на сън и също се събуди. Тя щеше да стане подир малко, за да приготви закуска за децата.

  Феро взе от антрето ветроупорния фенер, запали го и излезе.

  В тези тъмни зимни утрини язовирът винаги му изглеждаше малко странен и заплашителен. той го познаваше отлично, знаеше, че това е измамно чувство, но не можеше да се освободи от него. Лампите на площадката светеха с ръждива светлина и като че правеха сенките наоколо още по-мрачни.

  Дъждът беше спрял и острият студен въздух режеше гърлото.

  „Идва сняг – помисли Феро. – Нищо чудно до довечера да завали!”

  Той мина по дъгата, като се ослушваше. Долу ниско шумеше изтичащата вода – равно, без напрежение. Провери нивото – беше почти деветдесет и осем. Значи трябваще да затвори преливника.

  Отиде до края на дъгата. Размаха фенера нагоре и надолу, за да огледа стената. Нищо особено нямаше, стената беше чиста.

  И все пак – нещо имаше. Феро не можеше да каже какво е то, но едно особено лошо предчувствие се бе загнездило в съзнанието му. То нямаше откъде да дойде, защото всичко беше наред. Маркерите не показваха значителни отклонения, нивото на водата беше спаднало, по стената нямаше и следа от някаква пукнатина. А предчувствието все пак си стоеше дълбоко в гърдите.

  „Нещо не съм спал добре!” – реши Феро.

  Той погледна отново маркерите, остави фенера до краката си и се облегна на перилата с лице към езерото. По черното огладало на водата плаваха отраженията на светлините на площадката. Отляво и от дясно се извисяваха скатовете на планината и се губеха в нощта. Езерото не се виждаше, само се чувстваше огромната му мощ, притаена в мрака. Високо в небето блестеше една ярка звезда – зорницата.

  В дома му светна прозорецът на кухнята – Анриет беше станала и вече шеташе.

  Феро постоя още малко така, после се запъти да спусне преливника. Нареждането на Жайар беше ясно и Феро даже и не помисляше, че може да не го изпълни. той пусна мотора. Към глухото му бръмчене се добави скриптене и металичаски звън. Шумът от излимаща се вода спря.

  Не, необяснимото тревожно чувство не преминаваше. Феро нокок не можеше да определи причината, но навярно причина имаше.

  Той се върна в къщи, седна в канцеларийката и записа данните, като точно отбеляза кога е спуснал преливника.

  Беше вече шест часа на втори декември 1959 година.


                                                                                             (следва)